Джес
Mellindor

Джес беше най-обикновена жена. Като такава, тя живееше в най-обикновена къща, в най-обикновен град, с най-обикновени съседи и, разбира се, най-обикновено ежедневие.

Трябва да споменем обаче, че Джес обичаше да ходи на планина, да се катери по чукарите и да бъде на места, на които обикновеният човек би се побоял да отиде. Изследваше пещери, скиташе без проправена пътека, умееше да намира верния път навсякъде и винаги, когато пожелаеше.

От време на време, когато й оставаше повече време между работата и планинарството, Джес се понавърташе у дома, в голямата светла къща накрай града, заета с отглеждането на градинскита си растения. Всъщност, тя като че ли само ги садеше - нямаше нито времето, нито нервите да ги поддържа след това - и те оставаха на милостта на природата. Някои се захващаха, други не - както се казва, оцеляват най-силните. Поради тази причина дворът й понякога приличаше на необитаем сред всичките бурени, които задушаваха геройските опити на останалите растения да поникнат. Само наесен Джес намираше малко време, колкото да изкорени плевелите - все се надяваше, че на следващата година ще успее да си отгледа нещо с повече грижи.

Безспорно, най-интересното растение в двора й беше сто и двадесет годишната джанка, която заемаше почти цялото пространство между портата и къщата. Дървото бе високо, дебело, стеблото му беше усукано и цялото на буци. Напролет от него капеха съцветия, а в останалите сезони - кисели джанки или тонове листа, които имаха навика да развалят следобедното кафе на Джес. Един ден тя просто реши да не ги търпи повече, грабна подходящи материали и неколцина помагачи и си построи дървена беседка под джанката. Много полезно решение, както се увери тя на следващото лято, когато в чашата й не падна нито един изгнил плод.

Още нещо интересно имаше у старото дърво. Една хралупа надничаше понякога измежду листата, въпреки че през повечето време не се забелязваше и почти никой не знаеше, че е там. Джес, разбира се, бе разучила всички кътчета на двора си, когато се нанесе в тази къща. Видяла бе отдалеч хралупата и все си мислеше как да погледне в нея, но непрекъснато забравяше за това. Затова откри тайната й толкова късно.



Един ден, както седеше в беседката, Джес се загледа в дебелата джанка. Някаква фиданка растеше точно до нея. Жената остави книгата си и отиде да провери какво бе дървото, поникнало толкова нагло до гордата стара "лелка".

Оказа се орех - един млад, смел и напорист орех, който смущаваше покоя на своята съседка с дързостта си. Джес си представи как биха изглеждали двете дървета във вид на хора - орехът беше с черна коса и сиви очи, а джанката - облечена в зелено белокоса старица с намръщено изражение…

Жената се усмихна и вдигна поглед от почвата, в която бе поникнала фиданката. Изведнъж видя хралупата в дървото и я загложди старото любопитство. Какво ли се криеше там? Качи се на един стол и протегна шия да надникне в нея.

Отначало не видя нищо. После, когато свикна с тъмнината вътре, тя бавно различи контурите на някакъв дебел ръбест предмет - книга! Бавно я взе в ръце, измъкна я от хралупата и я занесе до масичката за кафе. Какво ли не беше мечтала да намери в старото дърво - златно гърне със жълтици, вълшебна лула, съкровище, оставено от някой разбойник… Всичко друго, но не и това!

Джес се вгледа в полупрогнилите кожени корици на книгата. Бяха изцапани от десетките години, които бяха прекарали в хралупата, но все още си личеше първоначалния им цвят - червен като роза, макар и леко избледнял от времето. Тя разтвори книгата и погледна заглавната страница. Много изречения бяха задраскани и преправяни, по няколко пъти дори, но имаше едно, което бе написано с по-дебел почерк и гласеше:



Джес така и не усети как се зачете в намереното "съкровище". Още първото изречение я грабна и запрати в един необикновен свят, изпъстрен с хиляди приключения и опасности, с приказни елфи и ужасни гоблини, с истински герои и презряни предатели. Тя така и не забеляза как слънцето се беше скрило и в двора бе притъмняло. Седеше в беседката, съвсем забравила за предишната си книга, четеше и потъваше все повече и повече в света, който струеше от страниците.

От този ден всичко се промени в живота на Джес. Сякаш бе спала през всичките изминали години, сякаш бе гледала с очи, закрити от воал, сякаш не бе чувала истински звук! Цял живот ли беше чакала, само за да се появи тази книга? Нима Съдбата я бе накарала да погледне в хралупата, само за да я събуди от безпаметния й сън? Нима всички сили на този свят се бяха събрали и решили най-после да я накарат да прогледне?

Имаше ли значение? Не бе важно кой и защо я бе накарал да прочете книгата с червените корици.

Важното е, че я бе прочела.

Че я бе почувствала.
Че я бе обикнала.