Приказка За Свободата
DarkWolf

Ловната хайка се движеше тихо през гъстата гора. Въпреки тежките си лазерни пушки, те напредваха бързо и уверено, следвайки вълчите следи. Въпреки че следите бяха точно като на вълк, един опитен ловец веднага щеше да усети нещо странно – нямаше достатъчно тежки вълци, които да оставят толкова дълбоки следи. Изглежда този факт въобще не вълнуваше групата въоръжени хора. Те следваха дирята неотклонно и чакаха с нетърпение да стигнат до вълка.
Гората се смени с равнина, а тя – с блатиста местност. Студената есенна кал се мъчеше да проникне в ботушите и дрехите, но безуспешно. Дрехите на ловците бяха проектирани да издържат и на най-суровите възможни условия на земята. Материята им беше толкова здрава, че дори и най-яката челюст не можеше да я пробие.
Ловците почти загубиха дирята из блатото, но след кратко лутане я хванаха отново. Тя криволичеше несигурно през равнината и влизаше в следващата гора. Единият от ловците се наведе, огледа съвсем пресните следи, усмихна се и помаха на другите да го последват. Навлязоха в следващата гора.
Започна да се смрачава, сенките се сгъстиха и задуха по-студен вятър. Хората включиха отоплението на облеклата си, извадиха инфрачервените визьори. Смятаха да продължат гонитбата и през нощта.
След още няколко часа лутане през горите, решиха да се подкрепят с по няколко таблетки концентрат и да отдъхнат.
Изведнъж водачът, който се мъчеше да си настрои фокуса на визьора, вдигна свит юмрук – “виждам плячката”. Всички затаиха дъх и хванаха пушките си.
Вълкът не знаше какви са тези неща, които вървяха след него. Не знаеше почти нищо. А това, което знаеше, беше го научил в двата дни на своето съществуване. За тези два дни обаче той научи много повече неща, отколкото един обикновен вълк би научил. И въпреки това те му се струваха недостатъчно. Искаше да знае повече за нещата, движещи се след него. Не знаеше какво искат, но нещо му подсказваше да бяга от тях. Колкото може по-далече и по-бързо.
Никой от ловците освен водача не виждаше вълка. Той бавно свали ръката си, вдигна пушката и се прицели във врата му.
Вълкът видя това подозрително движение и изпъна свитите хидравлични мускули на задните си крака. Прелетя няколко метра и се приземи тежко, но стабилно сред влажната трева. Побягна колкото може по-далече от странните неща. От свистящия в синтетичната си козина вятър нищо не чуваше. Но знаеше, че се отдалечава на безопасно растояние.
Ловецът свали пушката и подкани другарите си да тръгват. Искаше титаниевият череп на вълка да стои редом с другите му ловни трофеи. Искаше да опъне силиконовата му кожа над леглото си...
Вълкът спря. Не можеше да продължи. Нещо го спираше. Не му даваше да направи нито крачка в тази посока. А пред него се извисяваха могъщите стволове на една вековна гора – неговото спасение. Огледа се, без да знае какво да прави. Тръгна в произволна посока, оглеждайки за укритие. Скоро хареса един гъст шипков храсталак и се шмугна в него. Храсталакът се оказа много по-голям, отколкото изглеждаше. Той продължаваше незнайно докъде, но важното бе, че представлява някакво укритие. Макар и само временно – вълкът усещаше как хищните клони скубят синтетичните влакна на козината му.
Точно когато мислеше, че навлиза в най-големия гъсталак, видя пред себе си празно пространство. То беше обрасло с ниска, гъста трева. Странното бяха геометричните каменни постройки, които напомняха кутии. Те бяха полуразрушени от времето, но все още в тях се криеше някаква мистика. Вълкът беше страшно объркан, защото това място го привличаше напук на изключително логическата му мисъл. На практика тези постройки не представляваха никакъв интерес за него...
Хората стигнаха до границата на ловното поле. Знаеха, че на вълка му е забранено да излиза от ареала, затова на практика нямаше закъде да бързат. Откриха новата му посока и тръгнаха след него.
Най-силно беше привличането му към най-голямата и централна сграда. Тя беше и най-запазена. По стените й личаха древни рисунки на странни същества с по четири крака, които бяга обградили други, по-едри същества, с подобни на клони неща по главата. Вълкът тръсна глава и пристъпи към полуразрушения вход на сградата. Над него стоеше вехтата глава на някакъв хищник. Каменните черти на дългата му муцуна и острите стърчащи уши все още излъчваха гордост и величие.
Вълкът откъсна поглед от каменната глава и пристъпи в сградата. И от вътрешната страна на стените бяха изрисувани подобни сцени. Само че тук присъстваха и стилизирани образи на нещата, които го преследваха. Вълкът беше на една крачка да разбере смисъла им, но така и не успя. Огледа обстановката, но всичко беше разрушено от вековете. Единственото запазено нещо в ъгъла бе купчина суха трева. Вълкът отиде и я подуши. Отдръпна се озадачен. Беше още топла, а не миришеше на нищо. Просто на суха трева. Подуши пак. Същият резултат. Изведнъж го налегна странна слабост. Веднага се провери за повреди, нямаше. Енергията беше пълна почти догоре. И все пак... Той стъпи в сламата и легна. След малко го налегна още някакво странно усещане. Загуби представа за време и пространство.
Ловците стигнаха до храстите. Видяха скършените клонки, козината по листата и другите издайнически следи и си кимнаха. Водачът заметна пушката си на гръб, спусна ниско качулката си и извади един тежък нож за разчистване на растителност.
Вълкът се чувстваше страшно замаян. Нещо не беше наред, но не можеше да открие проблема. Скоро пак изпадна в безсъзнание.
Ловната хайка си проби път до поляната с древните постройки. Видяха следите на вълка и ги проследиха до най-голямата сграда – най-вероятно някаква обществена сграда на селото. Водачът на хайката тръгна пръв. Отметна качулката, вдигна пушката и се насочи към входа. Видя вълка да лежи върху купчина слама. Усмихна се доволно, прицели се и натисна спусъка...
Вълкът усети, че идва на себе си. Той усети въздуха около себе си, стените, ловните сцени по стените. Разбираше света много по-различно и ясно. Вдиша с наслада от въздуха. Изведнъж видя един от хората, които го преследваха. Той беше насочил пушката си срещу него. Вълкът разбра, че няма начин да се измъкне и остана на мястото си, гордо изправил се срещу съдбата си.
Човекът натисна спусъка, но нищо не стана. Той го натисна пак. Ядоса се и погледна индикационния екран. Там мигаше червен надпис: “Непозволена цел! Целта е живо същество! Непозволена цел!”
Човекът изруга, захвърли пушката и изтръгна от ръцете на току що влезналия му колега неговата. Същата индикация. Той се ядоса, захвърли и тази пушка и извади ножа си.
Вълкът не разбра какво става, но видя своя шанс. Разпозна острието за близък бой и реши, че минималната дистанция е в негова полза. Той скочи на крака, затича се, отскочи и преди човекът да реагира, заби лапи в гърдите му. Ловецът залитна и падна по гръб. Вълкът се приземи зад поваления ловец и погледна към останалите хора.
Другите ловци видяха какво показват индикаторите на двете пушки, но не разбраха какво става. Стреснати, че животното ги напада, те се отдръпнаха встрани.
Вълкът се изниза в пролуката между хората и се хвърли в обятията на свободата...
Вятърът сякаш се смееше от сърце, биейки в руините на колибите – единственото място, където се подвизаваше духът на Вълчето племе, духът на свободата...