Ателас - Цветето На Вярата
DarkWolf

Сред гора, от зло безкрайно изсушена,
сред трева, от мъка покрусена,
в пръстта, от арогантност осквернена,
се гушеше семе на надежда несломена.

Чакаше слънцето на радостта да я огрее,
жаждата за нещо по-добро да я полее...
Да покълне, да порасне и да цъфне,
живота на гората пак да вдъхне.

Тъмни векове сковаваха земята;
гъсти облаци душаха светлината.
Леден дъжд тровеше гората,
хранейки на злобата делата...

Вярваше се, че някой ден това ще секне,
щастието ще се върне, звънък смях ще екне.
Вярата от смъртта си ще се възроди,
радост ще царува, усмивки, не беди...

***

Сред сивите талази бяло облаче се появи,
от диплите им се откъсна, над поляната се извиси.
Сълзи от щастие зарони, с тях земята изцери.
После с усмивка се остави злото да го покори.

Но сълзите му в земята се пропиха,
със щастие семето от скръб измиха.
То от съня си се събуди,
готово с цъфтежа си мрака да прокуди.

Самотен лъч през облаците се провря,
полянката във светлина окъпа, с радост я заля.
С нежна ласка семето погали,
силата на добрината в сърцевината му запали.

Семето покълна с щастие и добрина,
филизи то разгърна от слънчевата топлина.
Стеблото сред тревата суха се издигна,
усмихна се и пъпчиците си към слънцето повдигна.

Под слънчевия лъч цветето порасна,
листата се разлистиха, стеблото му укрепна.
Злото в агония се запревива, забесня.
Но да постигне нищо не успя.

Цветето се изправи в цялата си красота,
с набъбнал цвят, носещ вяра на света.
Със сила необятна,
сила, породена от самата светлина.
И ето – пъпчицата се разпука, разцъфтя!
Ароматът на надеждата по земята се разля.
Красотата му божествена облаците разпиля
и семената на Вярата по земята той зася...