Кралски Гавър, втора част
Толкин клуб clubs.dir.bg - съвместно творчество

Крал седеше мрачен на един крайпътен камък, смучеше взетата назаем от Аданедел лула, натъпкана с парченца Кралски лист, плюеше до десния си крак и гледаше зверски. Пред него сияеше с мек перлен блясък елфическото войнство на Елронд.

Убедителен тип беше тоя Елронд, ДДП! С няколко приказки прилъга Задругата (по-точно това, което бе останало от нея) да се върне обратно и да язди повече от 300 мили до Минас Тирит. Мда. Никой не искаше да мине по Пътя на Мъртвите. Пъзливци.

Крал замислено се подрапа по брадата. В нея сигурно вече се беше завъдило нещо.

Трансформациите, сполетели клубарите, и градиращи от приемливи, през обезпокоителни, то чак до граничещи с пълен абсурд, го притесняваха. Лошото бе, че на някои те дори им харесваха. Като Мрак. Или, примерно, Аластис. Радваше се на силата като хлапе на нова играчка и пак като такова я навираше в очите на другите. Виж, Белекуен не парадираше с нея. Вероятно защото самочувствието му бе ударило отрицателни стойности, след като косата му се изправи и придоби златистия цвят на узряла пшеница.

Но това не беше болка за умиране.Какво ли да каже горката Рох? Кон, кон, ама зелен кон... Магданозеният цвят определено не й отиваше. А Фея – малките подутини на раменете й бързо наедряха до големината на зелка, и когато се цепнаха (клубарите се бяха скупчили около нея и се басираха как ще изглеждат Фейските крила), оттам изскочиха... е, не съвсем крила. Феята се сдоби с още един чифт ръце – може би за да й бъдат от полза в дейностите, свързани с грижите около Задругата. Лошото беше, че зад тях растяха още две буци.

Крал изгледа подозрително говорещият с Аластис Галандро. Беше готов да се обзаложи, че видя как назгулът го отнася.
Тая мистерия още дълго щеше да тормози Кралската глава. Откъде ли можеше да предположи той за тайното оръжие на Саруман? Крал не можеше да знае, че в оная разправия относно произхода на орките, клубарите бяха застанали върху заровеното тайно оръжие. Не съвсем добре заровеното.

Галандро обаче знаеше. Беше го видял, когато тръгна на разузнаване. Изпод шумата се подаваше нещо лъскаво, което привлече вниманието му. Цилиндър на Спаарти. Едно тяло растеше в него.

В похвален порив да нанесе щети на врага Галандро изхвърли (насеченото) тяло в храстите, където по-късно Мрак го намери и тайно от останалите го дояде.

Но с това нещата не приключиха. Галандро не можеше да си позволи оная доза сочна несигурност, свързана с обстоятелствата. Т.е., не можеше да си позволи да бъде убит и да не се завърне на Земята (КАК нямаше да се завърне – а Епизод 3? за нищо на света не би го пропуснал.). И Галандро зареди в клониращия цилиндър парче от мазола, причинен от неудобната дръжка на брадвата.

Имаше обаче нещо, което и Галандро не знаеше – в последвалата суматоха някой ритна недобре заровения цилиндър и превключи програмата от «единично» на «серийно» производство.

В блажено неведение Крал продължаваше да чеше нещото, свило гнездо в брадата му. Елфическото воинство се извървяше пред него, и когато дойде ред на обоза, Крал видя Арвен. Трябваше да го предвиди. Ето, Страйдър сигурно се беше сетил – клечеше до локвата с поповите лъжички и се опитваше да се обръсне с катаната на Мрак. Крал познаваше (май) тоя блясък в очите, предшестващ дългоочакваната среща с любимата. А, не!

-Минало! – скръцна със зъби в ухото му Крал – Минало, вземи се в ръце! Не сега бе, ДДП! Не помниш ли? Тая трябва да си я заслужиме! Ние Арагорн ли сме или не сме? Зарежи ги тия и давай по книгата – тръгваме по Пътя на Мъртвите, гепим корабите, печелим битката и принцесата е наша. А?

След което двамата скиталци поведоха тихо конете си и потънаха в сенките на гората. До камъка останаха само Шефската лула и меча на Мрак.

На сутринта Аданедел бе събуден от викове, смехове и подрънкване на тенджерите на Сам. Отвори очи и се надигна от немногоудобното легло, което се беше направил набързо в тъмното.

- Ооо, шеф! Ние ти пазехме тишина.. - каза с гордост Fairy, а Безценното и Мрак се закикотиха заговорнически.
- Да, чух.. - отвърна Аданедел и потърси с поглед лулата, която Крал незнайно как беше откраднала. Тъкмо си мислеше каква филти литъл крадла е тя и за негово щастие я видя недалеч от изгасения огън.
- Шеф, има една лоша и една добра новина - промърмори Аластис.
- Казвай първо лошата.
- Ами.. таковата.. клонингите са тръгнали към пътеките на мъртвите.. така де.. Арагорн и Страйдър.
- Точно както си мислех.. - промърмори под нос Аданедел и породължи - Ами добрата?
- Добрата новина е, че ти намерихме кафе. Появи се Фран Уолш и в опитите си да укроти бурното въображение на Питър Джаксън направи две кани кафе.

Аданедел тутакси се събуди и се втурна към уханието вдясно зад него. Блажената физиономия можеше да се сравни единствено с тази на дракон след обилна вечеря.

След половин час, той свика клубосбор и обяви:
- Ай хев ън айдиъ! Реших да пратя на Беорн лична бележка и да го помоля за помощ. Така той ще доведе Беорнингите и разни други твари, които да ни помогнат в борбата със Саурон, а пък може да донесе и малко пушилист. - каза той и смигна на Рох доволно.
- То хубаво, ама не виждам как ще стане - та ние дори един лаптоп си нямаме.. - опита се да възрази Белекуен.
- Ами Мелиндор за какво е?! Ще прелети натам и ще му я даде.

Мелиндор изведнъж се притесни и даже пусна един офф върху ситопечатната тениска на Белекуен:
- Ама.. ъъ.. аз незнам нито къде е, нито дали ще го позная.
- Ааа.. никакви такива! Ако се наложи ще намериш Радагаст и той ще те упъти.
- Ама аз и него не го познавам - продължаваше да упорства Мелиндор.
- Ами прилича малко на Паисий Хилендарски, само че в кафяво. - каза Аданедел с тон, непозволяващ повече мънкане. След това разфасова последната си кутия цигари (вече свършила) и надраска набързо бележката. Връчи я тържествено на Мелиндор и тя запърха на север, чуруликайки си новата песен на Ани Ленъкс от саундтрака на ROTK.
Пътят към Портата под Дуиморберг беше белязан от свирепо мълчание. Страйдър се цупеше на Крал, че не му разреши среща с Арвен (а колко усилия беше хвърлил, за да се обръсне с проклетия меч!). Крал гледаше Страйдър с лошо око и се чудеше дали се дразни от гладко избръснатата му физиономия, или просто ревнува по-младото си Минало. По - скоро второто.

Откъм единия кон нещо се размириса и Крал отиде да провери дали в бидона с карбид не е влязла вода, която да го взриви и да отнесе половината кон. Нямаше вода, но имаше нещо друго.

-Минало! М**** **! Глей какво ни е оставил Гандалф! Нали му искаше цигари? Ама що ли ги е заврял при карбида... - Крал заблагославя обърканите глави на вълшебниците и измъкна от бидона няколко пакета "Партагас". - Дай огънче!

-Леле! От къде ли ги е изкопал пък тия? Да не би от орките... такава смрад... а и от половин цигара съм аут - нали ги произвеждаха от отпадъци от пури... бе я дай една - не издържа скиталеца - тук няма на кого да му миришем лошо.

Двамата захапаха по един "Партагас", стиснаха конете, така че да се не дърпат, драснаха една клечка на борината, която беше отсякъл Страйдър и под колебливата й светлина навлязоха под земята.

“Дежа ву”- имрънка си Белекуен в момента, в който забеляза Мелиндорския офф. - “Защо нещата винаги трябваше да идват в комплект? Тъкмо ти се случи нещо хубаво и, хоп!, изненада...” Не че не обичаше изненадите, напротив. Дори ги обожаваше. Особено когато беше инструктирал с какво точно да го изненадат. Но тези офф-ове... Вече разбираше защо Шефът толкова им недоволства и все мрънкя да се намалят до минимум на обществените места. Следващия път щеше да го подкрепи.

Но не трябваше да бъде абсолютен негативист. И не беше. Страшно много се кефеше на на новата си прическа. Най-вече защото сега можеха да плякат карти Отбор “Блондинки” vs. Отбор “Брюнетки”. От самото начало с Феята се бяха надушили като отбор. Много добре се спогаждаха (колкото и добре да играеше Аданедел за момиче, със Страйдър не удържаха на темпото). А сега щеше да е просто перфектно! Феята бе полу-блондинка. Защото блондинството е задълбочено качество, което се корени на две нива – чисто физически белег и вече духовен такъв. Феята не бе руса. Но сега Бел беше и я допълваше в това отношение. А от него така или иначе не се очакваше да е нещо повече от “полу”. Е, малко го притесняваше фактът, че партньорката му безпроблемно ще може да държи и неговите карти, но съвсем мъничко.

Иначе всичко си беше натъкмено за едно голямо отперване, но Страйдър явно надуши цялата работа (неговата кожа, Следотърсаческа!) и тъй като беше негов ред да се чупи преждевременно, уж неотложно и, разбира се, без предупреждение, той го направи. Доволната Шефска физиономия не бе само от кафето, подозираше Полуелфът.

И другия Полуелф подозираше разни неща. Много добре му беше известно с какво се слави Черното острие. Елронд твърдо бе решил да пази дъщеря си! Обичаше си я. Добре, че ония некъпаните се чупиха. Много си отдъхна като разбра. Но Аданедел... хммм... беше готов на всичко, за да я предпази и от него. Ако се наложеше щеше дори да облече някоя от любимите й рокли и преструвайки се на нея да разбере какви ги плете Турамбаровата главица. Дамм, брат, точно така щеше да направи!

...........................................................

Междувременно Миналото и Бъдещето на един Важен Човек напредваха из подземията. Типично дунаданска черта беше да тръгнат да си трошат главите по подобен начин. Типично дунаданските глави обаче не се чупят лесно. Не защото за много твърди, а по-скоро заради елстичността си. Телконтар се корени във всичко това, би казал някой по-компетентен.

От цепеницата оставаше малко. Светлината едва премигваше. Но както и да го погледнем си беше по-скоро романтична, отколкото зловеща обстановка.

Крал се загледа в Миналото си. Беше успяло да се обръсне съвсем гладко. Скиталска сръчност, да, спомняше си тези времена. Дали наистина ревнуваше? Спомни си още нещо – как седи до късно вечерта под мъждукащата нощна лампа и чете Властелина в старото си и, беше готова да отстоява това, НОРМАЛНО тяло. Отново погледна Страйдър. Точно така си беше представяла Скиталеца тогава. Точно такъв го харесваше, точно такъв я впечатляваше, такъв го обожаваше. В този миг осъзна, че не всичко от конвенционалната й женска личност е изчезнало. Крал се замисли, почесвайки се по брадата. Искрено се надяваше да го прави целомъдрено.

Страйдър погледна към Крал. На слабата примигваща светлина фигурата на владетеля изглеждаше наистина величествено. Беше внушаваща – не можеше да не се забележи нуменорското му потекло. Скиталецът би му измислил поредното подходящо име, този път на Куеня, само да срещнеше някъде О!роме. Чуден творчески екип бяха с него. А какъв ли екип бяха с Крал? Той беше особено способен, биваше го да се справя почти във всякакви ситуации. И винаги го правеше самоуверено, а крайният резултат беше повече от задоволителен. Доста хляб имаше да изяде Миналото, докато станеше такова. Хлябът май щеше да е джуджешки. Но фигурата пред него беше... беше просто кралска. А той, горкият, от както се помнеше си живееше със скромната мечта да стане крал, но продължаваше да си бъде обикновен престолонаследник. Толкова ли трудно беше, ДДП?! Да, беше. Фактът, че досега не беше успял, го доказваше.
За миг му премина мисълта, че би било къде-къде по лесно да стане кралица, отколкото да се бъхта за крал.
Пуста мисъл! Закотви се.

А от цепеницата оставаше невъобразимо малко за догаряне. Когато угаснеше, се очертаваше да стане тъмно и студено...

Бе му писнало от всичко. От мрънкащия народ, от гадното ярко слънце, от липсата на баня... Беше много ядосан. Реши да избие малко гнева си на някъде. Щеше да се отдалечи от лагера, да сгащи някой орк и да го направи на карантийки. Но първо трябваше да вземе катаната си от Страйдър.
Но от Краля и Страйдър нямаше и следа. Само една димяща лула и една катана, с полепени по нея доста дебели косми.
- Даже не са я измили! Мизерници! - при тези думи той изплакна оръжийцето си, и го прибра в ножницата му. - Гадините му с гадини дезертираха. От скуката. Няма да я бъде тая.
Той нарами безценната си мешка, затегна кубинките огледа се за свидетели и отпраши по следите на скиталците.
- Може да са джиджани в откриването на следи, но не са в прикриването на собствените си такива - промълви той. Даже не беше нужно да гледа слеите. Самото ухание на пот и долнопробни цигари беше достатъчна диря. Преобразен като вълк той тичкаше ли тичаше. Няколко пъти се блъсна в следата. Толкова сила беше миризмата.
Накрая стигна до входа. Пръснатите черепи и кости наоколо стояха като маркировка. Тук трябваше да е.
Грешка. Не беше. Неканения гост изхвърча от входа като тапа. Не само при входа на пътя на мъртвите имаше черепи. Приземисе болезнено в основата на едно дръвче. И като за капак на всичко нещо му се изръси на главата. Вдигайки го видя, че е таблка. Тя гласеше "Събор на администраторите и модераторите от www.middleearth.ea. Всички потребители са добре дошли за закуска, обяд или вечря" Добре, че се ползваше с някои администраторски права в локалната си мрежа. Явно Крал и Страйдър не бяха тук. С техния "вид брадясал и мъжествен" и за юзъри не биха минали.
Малко по-в ляво бе входа, който му трябваше. Проста дупка с надпис до нея "Път на мъртвите. Вход разрешен само за наследници на Нуменорците и техните предружители" Бла. Правилата са за да се нарушават. И той влезе в мракът.
Настигна 2та обекта, докато те се дърпаха за нещо.
- Накъде сте тръгнали без никакви познания за мъртвите? - промълви той. При тези думи Страйдър подскочи и извади мекия си, но дълъг меч. Краля инстинктивно се хвърли към стената, хвана се здраво и все-още неосъзнала се кресна:
- Дръж се! Побъркани съседи, режещи въжета! - После се усъзна и почна да се хили истерично...
- Мрак, не се бъзикай с Дунеднците така - промълви страйдър, и облиза последните остатъци от сметана по мечът си.
- Трябва ви някой имащ опит с мъртъвците и отвъдното. А и не беше честно да ме зарежете така в ония пущинак. Вие сте скиталците, вие си скитайте сред него.
- Мрак, ти си върколак. Не некро... Некроедикакво си.
- Да, но мейлът и уеб страничката в инфото ми съдържат това "некроедикакво си" И съм прихванал някое друго уменийце от тях. Мда. Щете не щете Мрак с вас...

Подът на падземието беше равен и гладък, а стените - като полирани. Крал и Страйдър обаче, унесени в екзистенциални изследвания на собственото си Аз (Един или два Аз-а? Или повече? Той или Тя? Реинкарнация някаква Арагорнова или ли сме/съм или просто субституция, да не кажем, сурогат? Раздвоение на личността или мерзка компилация от гореизброеното?..) не обърнаха внимание на тази подробност.

Борината догаряше и Страйдър бръкна в дамската си чанта, за да извади нова. Крал се спъна в нещо и се наведе, за да види в какво. В тоя миг светилникът угасна и нещо ги нападна в гръб. Крал изкрещя първата безсмислица, която му дойде в акъла ( универсалният начинза стъписване на произволен враг с вика "Киай!" остана на второ място). Страйдър пусна борината, вдигна 'дългия, но мек' и халоса нападателя по кратуната.

-М**** **! - прозвуча на два гласа. - Дали не утрепахме Мрак? - попита Крал, когато вълчите очи просветнаха на две педи от брадата му.
-Ще ви се! То така се трепе магьосник.

Мрак седна и заразтрива цицината над дясното си ухо. - Това да не беше кожена палка с олово в нея? Вие, специалните сили, все такива ги измисляте...

Запалиха следващия факел и видаха нещата, в които се беше препънал Крал. Кон. Скиталец. Кон. Скиталец. Кон... и така 29 пъти. Сивиат отряд. Липсваха главните герои плюс Халбарад със знамето. Останалите бяха съвсем мъртви, но още топли. Мрак отчупи арче хрускава кожичка от бута на най-близкия кон и задъвка с удоволствие:
- На какво ви прилича това? Барбекюто имам предвид?
Скиталците чак сега обърнаха внимание на разтопените стени на тунела.
-Балрог.
-Ахъ. И сега кво?
-Кво ? Кво? Продължаваме.

На следващия завой забелязаха блещукане вдясно и отидоха да разгледат отблизо уникалните златни доспехи, в които почиваха мощите на Брего.
-Минало, подарявам ти ги. В тях ще изглеждаш съвсем като крал ! - И Крал изтръска костите на купчинка, измърмори с половин уста едно "Мир вам" в тяхна посока и подаде бронята на Страидър.
-Малко ще ти хлопа, но ако не тичаш , няма да си удряш коленете в долния ръб. В това време застаналия до оная, забранената врата, Мрак ги повика. Беше намерил тайния механизаъм и вратата се открехна. Влязоха.

-Хех! Свещи! я да видим ... Книги. Друго .... Опс! Компютър. Бинго! - Мрак се очовечи. -Наистина е древен и се намести пред клавиатурата.
-ДДП! - тоя път древндунеданското проклятие излезе на три гласа.

На монитора светеха познати от някъде редове, изписани с огнени букви:
"Единствен код ще ги владе,
Единствен сърч ще ги открие ,
Единствен линк ще ги сбере
И в интернет ще ги обвие,
Във сайта му Мордор,
където тегне мрак"

Истината ги озари като откровение свише. Не бяха във филма. Оня, черния от кино залата беше извадил Единствения Компютрър и ги беше изпратил в собствения си сайт. Мамка му.
Вече съвсем бяха в намален състав. talyesin и Meandor за бяха запилели нанякъде още в началото. Грах си беше поръчала назгулско такси и отпраши за концерта на Хелоуийн. На Гил-Галандро май също му се ходеше на концерта и затова се качи гратис. Не... Аданедел не се заблуждаваше лесно - онзи, кметът на Ангмар се беше дегизирал като него, но Турамарт щеше да го разкрие.. стига да измислеше какво наказание да му постави в подходящото време. А след като двамата брадясали и мъжествени елфически протежета бяха тръгнали на лов за принцеси, задругата на клуба беше съвсем оредяла. А сега пък и Мрачния изчезнал... Дезертьори!!! Само да ги видеше някъде щеше да им покаже той.. Щеше за пореден път да си смени ника, но този път нямаше да е дърт затлъстял хобит, а втората си природа - Агарваен.

Потънал в мисли, Аданедел не забеляза как докато вървяха Безценното се шмугваше в храстите, а след това ги догонваше с щастлива физиономия. Джобовете му лека полека се изпълваха с пърхащи и цвърчащи животинки, а прешъса все повече започваше да издава гърлени звуци. Май това беше единственият начин да не мисли толкова за пръстена, който беше на един пръст разстояние.. безценният... сссамо наш... да, любезни.. ще му изчислим окръжността и ще му намерим диаметъра и ссслед това ще бъде само наш...
Галандро се върна при войниците си. Сега трябваше, да окупира и кулата. Замисли се дали, да не ги присъедини и тях към армията си, но определено не му трябваше още един оркси командир, който да оспорва авторитета му. Пък и войската му ставаше доста голяма. Трябваше да съкрати численоста й. Най-добрия начин беше с битка.
Огледа орките. Да, те бяха добри войници, стига да ги командват бели офицери. Сети се, че той вече не е бял, а и никога не е бил офицер, но това бяха подробности. Махна с ръка, зае по-авторитетна стойка и се провикна:

- Онези вътре си мислят, че този отряд е само един развъдник на гнусотия! Да, ама не! Искате ли да видите?

Орките го погледнаха учудено. Един се осмели, да попита:

- Ъъъ... ама те не са ли на наша страна?
- Никой не е на наша страна! Не трябва да имаме доверие на никого! Този отряд е вашето семейство! Всички други са врагове! Ясно?

Орките се огледаха объркано. Галаднро хвърли коза си:

- Казано на по-прост език, това означава, че ще има повече бой, а от там следва, че ще има и повече ядене!

След няколкото секънди, които трябваха на орките, за да загреят логиката, се разнесоха възторжени възгласи:

- Арррррргх! Урааааааааааааааааа! Галандро президент!

Бяха подгряти. Строиха се и тръгнаха към кулата. Онези вътре, не подозираха нищо и отвориха портите. Ордата нахлу и просто изклаха, де кой заварят. После занесоха труповете в склада. Галандро бе новия господар на Минас Моргул.

...

В Черната кула. Един назгул се приближи до Сауран.

- Викали сте ме, господарю?
- Да. Какво става с отряда, който изпрати да залови полуръста?
- Поверих командването на най-злия командир. Следих ги извисно време. Наистина е зъл! По-зъл и от сержанта, кой имах в казармата, когато бях млад!

Саурон го погледна с любопитство.

- Той беше много зъл. - уточни назгула - Още сънувам кошмари от него.

Един орк-прислужник изпусна подноса си. Наистина беше впечатлен.

...

Галандро се събуди. Напоследък беше спокойно. Постовете, щяха да му докладват, ако някой изпълзеше от пещерите на Корубана. Нямаше какво да прави, освен, да зяпа през прозореца. Тази сутрин, наистина имаше, какво да се види. Отвън го чакаха поне десет хиляди орка. Тъкмо се замисли, на къде да побегне, когато те започнаха, да скандират името му. Реши да рискува и остана на балкона.

- Какво правите тук? - попита той.
- Идваме, да служим при теб! - отговориха му в един глас.
- ?! - каза Галандро.
- Ние сме програмирани, да служим на злото. Чухме, че си бил, по-зъл от назгул и, че си пребил един балрог с брадвата си! Значи трябва, да служим на теб!

В какво се беше забъркал. Трябваше, да измисли нещо. И то бързо...

Концертът се отмени, без никакви обяснения. Няма концерт и толкоз!
Възцари се доста потискаща атмосфера – орките бродеха наоколо оклюмали и нервни.

Грах постоя, поседя, полежа и накрая просто не издържа. Хвана брадвата и тръгна да иска обяснения.

Още отдалече чу дрънкането на сауроновите ботушки и нечии зверски ядосан глас. Това набързо поохлади ентусиазмът й и тя се шмугна зад една колона. За пръв път се зарадва, че е толкова малка.

Към нея се приближаваха два гласа. Единият й беше познат – басът на Саурон, много ядосан, но другият определено не идваше от този свят – глас, като ехо от падаща скала, далечен и мощен. Грахче направо загуби ума и дума, спря да диша и се сви на малко кълбце.

- И пратил Бурзкрул в мините на Мория – изрече гласът и сякаш се засмя.
- Идиот е този Бурзкрул – озъби се Саурон.
- Хаха – този път смехът прокънтя из цялата кула – забележителен идиот. И представяш ли си онзи мижав човек щял да става командир на орките. Казвах ти още навремето – тия хора са големи боклуци. Защо още не си ги изтрепал всичките до сега!
- Може би по същата причина, поради която ти не изтрепа елфите – озъби му се Саурон.
Последвалата реплика не можеше да бъде разбрана или записана, но бе красноречива за всичко живо в радиус от 50 километра. Последва страшен тътен и от кратера на вулкана избликна огромен стълб лава, слънцето изчезна и няколко мълнии с оглушителен грохот се врязаха в кулата.
“Малееей – Грахче оглушено, ослепено и разтърсено до кръглата си основа, сериозно се изплаши- Саурон здравата го загази, ама и ние не сме по-добре”.

Това всъщност напълно отговаряше на истината – Саурон го беше загазил! Явно за няколко хиляди години той бе позабравил прекрасния нрав на господаря си или може би, твърде много бе свикнал да бъде сам господар. След като мълниите заглъхнаха и лавата се прибра в недрата на земята Саурон бе изчезнал яко дим и само зловещия смях на Мелкор се носеше из залите на Барад-дур.

Веднага след изчезването на Саурон Грах придоби чувство за невероятна загуба. “Писна ми вече – каза тя на един дремещ край вратата орк- защо така не ми върви. Първо ме отвлякоха тук от нашите, после ми отмениха концерта, после ми отнесоха и Саурон нанякъде! Какво да правя сега...” Оркът я погледна неразбиращо, поклати пръст на слепоочието и си тръгна. Тогава Грах реши “Всички търсят нещо – власти, пръстени, злато, слава... аз пък ще търся Саурон! Каквото и да е но по-добре Саурон отколкото Мелкор. Всеки ще се съгласи... Така няма да скучая”.

И с бодра крачка и брадва на рамо заситни по коридора.

Оказа се, че над две трети от легионите на Мордор, искат да служат под негово командване. Не можеше така. Ми то можеше Черната кула, да му обяви война! Ужас! В какво се беше забъркал! Е, можеше да стане и по-лошо. Можеше да спечели войната. И после? Иди обяснявай на гондорците, че си на тяхна страна. Щеше да му се наложи, да се бие и с тях. После и с роханците, елфите и т.н. Не можеше така. Или можеше? Тази мисъл го споходи, когато се усети, че отново си тананика Имперския марш.
Опита план А.

- Аз, таковата, служа на Мелкор... ъъъ... връщайте се при него.
- Не става! Ние мислим, че ти си по-зъл и ще ти служим на теб, поне дакато не открием сержанта на назгул номер 6!
- Ма... вижте сега... щом искате да ми служите, тогава ви нареждам, да се връщате при Черната кула!
- Не може! Там Саурон се опитва, да ни командва! Ние му казахме, че вече служим на теб и той се ядоса... Не ти трябва, да знаеш какво направи после...
- Ох! Мамка му! - изруга Галандро и мина към план Б.
- Добре! Ще задържим кулата, каквото и да дойде! Слушате ли ме? Тази кула е Аламо! Ще се биете да последна капка кръв! Вражески крак, не ще стъпи на тази земя!

Да, Галандро бе решен, да задържи кулата! Никой не можеше, да го накара, да мръдне от тук! Просто нямаше на къде. Не можеше да понася паяци. Иначе би избягал...

...

Събра оркските командири, на заседание. И започна с:

- Искам да копаете окопи! Ще се заровите толкова дълбоко, че и къртица, да не може, да ви намери! Ясно? После ще вдигнете насипи! И стени от заострени колове! Искам и орда тролове, да не може да премине! Ясно?
- Ъъъ... шефе, ама ние сме войници, не сме строители...
- Ти не си войник! Ти си каквото аз кажа! Ако кажа, че си птичка, ще почнеш, да пърхаш с крила! Ясно?
- Ма, не може така...
- Да не би, да искаш да ни напуснеш? - смени тона Галандро.
- Ако ще трябва, да се копае...
- Добре. Знаеш, че никой, не може да си тръгне от тук. Ти обаче ми харесваш. - каза Галандро и го прегърна дружески през раменете - Ще направя изключение. Свободен си да ходиш, където искаш!
- Мерси, шефе! - ухили се орка.
- Няма защо! - отговори му Галандро и стреля от упор с джобния си арбалет.

Оркът се свлече на земята. На лицето му се беше изписала ужасяваща, дори за такова същество, гримаса. Отровата по стрелата беше гадничка. Галандро попита:

- Други въпроси?

Нямаше такива.

Времето минаваше. Никой не го нападаше. Никой не излизаше и от тунелите на Корубана. Включително и съгледвачите, които пращаше. Това го обезкуражаваше. Искаше му се, да избяга, но предпочитеше деветте назгула наведнъж, пред гигантски паяк. Армията му се увеличаваше, въпреки недостига на припаси, който всъщност не беше проблем, но водеше до намаляване на численоста й.
Галандро се чудеше, коя ли дата е и кога Фродо ще излезе от тунела най-сетне. Чудеше се и какво да прави, когато го намери. Можеше да го ескортира до вулкана или пък да го екзекутра. После можеше, да даде пръстена на Саурон, срещу подходяща отплата, или пък да го задържи. Не мислеше, че ще може, да го контролира, но се сещаше, на кой може да го подари за рожденния ден, като се върне на Земята. А той щеше да се върне! Дори да му се наложеше, да превземе Валинор и да низвергне не Мелкор, а Еру! Нищо не можеше, да му попречи, да пропусне премиерата на Епизод 3!
Скуката не му влияеше добре. Почна, да се чуди, дали да не нападне Черната кула. Ей така, от скука. И без това нямаше представа, какво да прави толкова много войници.

Мелиндор летеше от едно известно време все на север - към местата, където трябваше да бъде Беорн. Така да й натресат подобна задача! Нямат ли срам? А тя тъкмо се канеше да замине по пътя на Мъртвите (мислеше си, че да видиш духове е голяма атракция).
Та, казвам, летеше - тя това най-добре го умееше, доста години бе хвърлила в практика. Беше устремена към целта си, а именно земите северно от Лотлориен, западно от Мраколес и източно от Мъгливите планини. Мелиндор много си падаше по определянето на посоките, умееше да се ориентира по слънцето и по звездите, а когато тях ги нямаше, оправяше се и с питане.
Няколко часа, след като шефът й бе отправил молбата (или заповедта, защото тя точно на това приличаше), птичката вече бе съвсем близо до развалините на Исенгард. Там забеляза необикновено стълпотворение - енти и хуорни се бяха струпали около черната кула Ортанк и се опитваха да я разрушат. Мелиндор, като всеки порядъчен Толкинист, знаеше какво вижда, но при гледката сърцето й трепна - както и да си беше представяла Пастирите на дърветата, те определено не бяха толкова величествени и страшни, каквито ги виждаше сега. В нея се зароди копнеж да ги види по-отблизо и тя реши да го направи - после щеше да си навакса с разстоянието до Равноскала.
Когато се изравни с редиците на ентите, Мелиндор остана със зяпнала уста. Това, което видя, я изпълни с необикновено чувство на радост и умиление. Сред Пастирите тя видя едно познато лице - лице, което веднъж бе издялкала от парче дърво. Това беше повече от съвпадение! Не можеше да бъде иначе!
- Хей! - изписука тя със слабичко птиче гласче. - Извинете... аз...
- Мелиндор! - извика ентът изненадано и подложи един клон, на който да кацне птицата. - Не мога да повярвам, че те виждам! Толкова време мина, откакто се разделихме!
Мелиндор не разбираше. Тя нито бе виждала този ент преди (освен на онова изображение, но то май не се броеше), нито някога се бе разделяла с него. Но в сърцето й преливаше нежност и приятелско чувство и тя се усмихна приветливо.
- Младолист! - рече тя, изненадващо за самата себе си. - Колко се радвам, че не си ме забравил!
След малко двамата вече бяха унесени в приятен разговор - ентът разправяше на птичката за гората и за всичко, което се било случило в нейно отсъствие, а Мелиндор от своя страна му обясняваше къде е била досега и защо не я е виждал толкова дълго. Младолист не успя да схване какво е Интернет, нито защо толкова харесваше на събеседницата му, но я изслуша с внимание и учудващо за неведението си, не я осъди заради това, че Интернет-а я беше обсебил толкова много.
Двамата прекараха целия ден, разговаряйки. Мелиндор изобщо не се и сети, че имаше поръчка от шефа, нито че трябва да лети на север с определена цел. Тя се забавляваше с историите на Младолист и малко по малко си припомняше своето собствено миналото в Средната земя.

-Няма да стане така - ядоса се Аластис - Значи Фродо и Сам ще ходят на концерта на Хелоуийн в Барад-Дур, половината от задругата ни също отпраши към Мордор, а аз съм още тук.
- Не се вкисвай - каза Рох - Сигурно звукът ще бъде по-зле от този в София.
- Не ме интересува, отивам на концерт. Таман може да срещна някъде пътьом Галандро.
- Ама аз съм тук - каза Галандро
- Не бе, ти си в Мордор - отговори Аластис и се метна коня си. После се обърна и каза на клубната задруга - Веднага след концерта се връщам.
- Ами той Аластис тръгна на кон, а след като Галандро е в Мордор може ли да яздя неговия кон? - попита Икел
- Не - отговори му Мист - Не виждаш ли, че Галандро е в Мордор с коня си.
Галандро стоеше мълчалив. Къде ли всъщност беше в момента? Така и не разбра.

Аластис стигна до Барад-Дур точно, когато отваряха вратите за концерта. От двете страни на входа стоеше по един назгул и късаше билетите и пребъркваше за оръжие. Всеки, който нямаше такова трябваше да отиде да си купи. Аластис имаше лазерен меч, но нямаше билет. Но той бързо намери Фродо сред тълпата и му каза:
- Гледай, пич, дай ми пръстена, та да се промъкна незабелязано, а вътре ще ти го върна.
- Луд ли си? Саурон веднага ще те види.
- Няма страшно. Той търси хобит. А аз не съм хобит. Следователно дори да ме види ще помисли, че е станала някаква грешка.
- Добре, ето ти го - каза Фродо и подаде пръстена на Аластис
Аластис си сложи Единствения и в миг всичко проблесна и наоколо стана светло.
"Задължително да си сваля пръстена, когато почне концерта. Иначе няма да виждам светлинните ефекти" - помисли си Аластис. Но имаше един малък проблем. Той беше забравил, че назгулите ще го видят дори когато е надянал пръстена.
- Ей, кой си ти? - попита единия назгул
- Аз? Аз съм десетият назгул.
- Глупости! Десетия нагул се казва Назгулиесин и не прилича на теб.
Ясно, този назгул се беше срещал с Талиесин. Аластис трябваше бързо да измисли нещо.
- Не, Назгулиесин е единайстият. Аз съм десетият. Назгулиесин нещо бърка. Пусни ме да вляза, защото охраната от троловете ме вика.
- Как се казваш? - попита назгула
- Аластиесин - отговори Аластис
- Айде, влизай.

Аластис влезе и бързо намери Фродо, за да му върне Единствения.
- Отмаляха ми пръстите. Взимай си дрънкулката. Аз отивам да се бутам напред, за да виждам по-добре.
- Ей, чакай - извика Фродо - И аз искам напред.
- Добре, следвай ме - после се сети нещо - Всъщност, когато на входа пребъркваха за оръжие, ти какво представи?
- Аз и Сам показахме елфийските кинжали. Мислех направо да покажа пръстена, но той нали беше у теб.

От върха на Барад-Дур Саурон гледаше към изпълващата се зала. Усети смущението от това, че Аластис си сложи пръстена, погледна го и си каза: "Не е хобит. Не ми трябва. Сигурно носи някой от другите Единствени".

Хелоуийн излязоха на сцената половин час след обявеното време. Ето и сетлиста:

Forever And One - посветено на Единствения
If I Knew - посветено на невежеството на Саурон, който не разбра, че Фродо е в Барад-Дур
Три песни от албума Master Of The Rings - поздрав за всички
If I Could Fly - поздрав към назгулите
Steel Tormentor - поздрав към джуджетата и техните ковачески способности
I Want Out - посветено на затворниците от Барад-Дур
Before The War - поздрав към орките
We Burn - поздрав към `сите балроузес
Still We Go - посветено на Фродо и Сам
Eagle Fly Free - поздрав към орлите
Ride The Sky - общ поздрав за орли и назгули
I Am Alive - поздрав към Гандалф
Immortal - в чест на Еру
Take me Home - поздрав към Мери и Пипин
Wake Up The Mountain - поздрав към Саурон и всички, които живеят близо до Съдбовната планина
Kings Will Be Kings - поздрав към Арагорн

След концерта Аластис предложи да закара Фродо и Сам до планината, защото му е на път.
- Глупости - каза Фродо - Сега ще се шматкаме цял ден из Барад-Дур, ще ходим да се снимаме със Саурон и Моргот, после ще ходим на море - край Рун - и чак, когато падне първият сняг ще ходим на планина.
- Е, както решите. Но Гандалф няма да бъде очарован.
- Ама Гандалф нали уж умря?
- Не бе, сега след няколко дни има планирана битка, в която той е заявил участие. Вие най-добре поемайте към планината още сега, за да стигнете навреме. А, Фродо, ето ти аптечка за първа помощ. Вътре има бинт, памук, спирт и комплект изкуствени пръсти.
- Благодаря. Ама за какво са ми тия изкуствени пръсти?
- Ами продават ги в комплект. Предполагам, че девет от тях няма да ти трябват, но все пак си ги задръж. Ако искаш след като хвърлиш пръстена в планината ела при мен, да ти покажа малко джедайска медицина. А сега тръгвайте.
И Фродо и Сам поеха към Съдбовната планина, докато Аластис потегли към клубната задруга. В това време Корубана го подгони.
- Ти ли отвлече вниманието на хобитите? Имаш ли виза за Мордор?
- Не ми трябва виза за Мордор - отговори Аластис
- Не ти трябва виза за Мордор.
- Това не са хобитите, които търсиш.
- Това не са хобитите, които търся.
- Мога да продължа пътя си.
- Можеш да продължиш пътя си.
- Давай.
- Давай. Давай.

Аластис се прибра невредим и раазказа на останалите за концерта.

Грахче стискаше новата си брадва и обикаляше коридорите на Барад-дур. Брадвата й беше личен подарък от Саурон, който (за пръв път от хилядолетия) научи от нея ново сквернословие. Церемонията по награждаването беше семпла, тъй като всички ресурси на Черната кула бяха ангажирани в подготовката на концерта.

Старият й познайник Назгул №5 тържествено допря тъпата част на секирата до рамото й ( при което Грах се замисли над въпроса дали това е рутина някаква, или наистина я правят рицар на Мордор), след което постави резбованата черна дръжка в ръцете й. На широкото матово острие проблясваше инкрустация на Окото без клепачи. “Митрил”- помисли си Грах , и имайки предвид пословичната стисня на Саурон, реши, че все пак са я направили рицар.

Оставиха я да вършее свободно из Кулата, чиито ходове и коридори й напомняха за лабиринта на Софийския университет.

Назгул номер пет вървеше като сянка подире й. Отначало Грах се подразни от миризливото му присъствие. След това я вбеси факта, че трябва да търпи надзирател (който при това не спираше да дърдори) в добре охраняваната кула. Накрая, докато се чудеше дали да не опита безсмъртието му с новата си брадва, тя се заслуша в думите на черния език. О, Еру!!! Въпреки джуджешката й брада ... Назгул №5 я сваляше.

-Не си мой тип – обясни му лъчезарно Грах и го напсува. – Не си падам по много по-възрастни от мен – и го напсува още веднъж.

Сърцеразбитият назгул отиде да си го изкара на орките, а Грах, в отвратително настроение, продължи да се шляе. Обзелото я раздразнение подкарваше мисълта й на бързи обороти. Тогава я осени догадка, която, ако беше истина...

Грах реши да провери и се заизкачва към върха на кулата. Истина беше. Там, най – отгоре на Барад-дур, гореше Сауроновото Око. Такаа... Не стига, че книжният Моргот се беше намъкнал в ТОВА, а сега разполагаха и с два Саурона – “кафеварката” от филма, и Окото.

Хм. Грах реши да оправи нещата.

Оркските командири отново дойдоха на среща. Този път носеха брони и внимаваха, да стоят далеч от Галандро. Един от тях най-накрая се осмели, да каже:

- Ние всъщност бях