Тиквеник По Дунедански
Крал

Хилавото тазгодишно лято си отиваше, унило влачейки опашка по стърнищата, през лозята с пожълтели без време листа, през градините с безпомощно увиснали по колците каф я ви стъбла на съсипани от неизвестна “пипка” недоузрели домати. Сякаш напук на останалия изнежен зарзават, из градините и пазарите грееха в цветовете на цялата слънчева палитра купища тикви – белезникавите дебелани с кестенов аромат, изящните златни цигулки на балкабачките, портокаловочервените любимки на щатските фермери.
“Тиквеник!” , помисли София, докато обикаля ш е пазара с две кила домати в навечерието на именния си ден. Мисълта й бе адресирана към продавача, който успя да й пробута един пукнат и два гнили домата. “Куха дунеданска тиква!” – това пък се отнасяше за нея, защото докато обмисляше дали да наругае продавача или да преглътне повредените домати, които така или иначе щяха да бъдат продадени на някого, успя да си забрави рестото.
“Тиква, тиква...” София изведнъж се почувства като Душко Добродушков. От колко ли време подсъзнанието й натякваше, че й се е дояла тиква?
Тя спря и се загледа в сергията с мускатовите тикви. “Ще съм като...”
Да беше тук Борис, хич нямаше да се чуди. Ама да се натовари с хляба и доматите, и безалкохолното, че и с...
“...като прасе с тиква” – довърши мисълта си София и мушна една балка под мишница.
Нямаше специално поканени гости. На следващия ден Борис беше рано на работа, но по традиция някой можеше да дойде и неканен.
През целия ден роднини и познати й честитяха празника по телефона; срещнаха се в София със Слъ н ц и пийнаха по бира с толкинистите. Тия хора... Очите й се замъглиха и аха – да ревне пак като над Подаръка. Абе обичаше си ги, и туйто!
Започна да притъмнява – отново напомняне за отминаващото лято и приближаващия сив похлупак от облаци и депресия, и кишави кални улици, и премръзнали пръсти. София зиморничаво потрепери въпреки топлата вихрушка, напълнила очите й с пепеляк. Размени торбите с покупките, премести тиквата в другата ръка и пресече паркинга. Нов порив на вятъра я накара да направи стъпка встрани и да закрие очи с ръкава си.
Изведнъж краката й се подкосиха, главата й се замая, тя пусна торбите и седна до тях. Веднага се почувства по-добре, но реши – за всеки случай – още мъничко да поседи. Погледна нагоре – лицето на проклетата комшийка не се мяркаше на кухненския прозорец. Значи, нямаше да я одумват.
Над нея шумоляха върбови листа, клонки дращеха заляното в ултрамарин небе, и тя си спомни за идеята на Крал да окичат орехчета в станиол върху дървото.
“Върбалане стар” , усмихна се София и поглади сивата, напукана кора.
До ръката й дървото изтрещя и се разцепи. Тя скочи, но не успя да изпищи – останала без дъх от страх и изненада. Случайно ловко движение изпрати по посока на хралупата плика с домати. Върбата примлясна, уригна се тихо и земята под нея затрепери. Крив, възлест корен се измъкна като питон от пръстта и ловко се уви около глезена на п а рализираната от ужас София.
“Хей! Том Бомбадил! Том Бомбадило!” Подсъзнанието й с тъничък писък се опитваше да реши проблема, докато тя някак си отстрани наблюдаваше абсурдната ситуация и се чудеше, дали помни цялото стихче и дали, аджеба, цялата тази декламация ще има някакъв резултат.
“През води, върби, камъш, през гора и било, в лунна нощ и слънчев ден, чуй ме как те моля! Бързо идвай, Бомбадил, че съм във неволя!”
Брей, спомни си го. И сега к'во? Наистина върбата беше мирясала и не я теглеше, но кракът й остана омотан в коренището. Тя се огледа притеснено първо за проклетата комшийка, след това за случайни минувачи. Никой. Само някакъв прошляк ровеше в тъмното из контейнерите за смет. Съсредоточи се върху корена и откри, че всъщност не е чак толкова зле. Извъртя крака си настрани, подръпна веднъж-дваж и – готово! Оставаше само да си прибере и обувката.
– Нещо да помогна?
– Тя подскочи и се завъртя с обувка в лявата си ръка, докато десницата стисна здраво дръжката на тиквата. Пред нея стоеше клошарят – нисък, набит дядка с дълга коса и брада, старо синьо ученическо палто, размъкната филцова шапка с перо от пуяк, която някога може би е принадлежала на вълшебник , и саксия с проскубана палма под мишница.
– О, не! – простена тя гласно. – Не!
Клошарят положи внимателно палмата на паркинга, наведе се и откърши стърчащия от земята корен.
– Не е редна тая работа! Да спъваш така минувачите. Дълбай земята!
София бе забравила крака си бос, а устата си – отворена.
– Вече няма да те притеснява, момиченце – и старецът шибна с отчупения корен дънера на върбата. От обратната страна на дървото се посипа водопад от домати – някои доста поомачкани. Той свали шапката си, събра доматите в нея и й ги подаде.
– Нне... – единствено това успя да се процеди през свитото й гърло.
– Е, както искаш. Прекрасната ми дама ме чака – виж, нося й цвете. Нали днес е Вяра, Надежда, Любов...
– И София – добави тя. Сложи тиквата в плика от доматите, изчерви се, докато тайничко слагаше до нея някаква банкнота, и подаде торбичката на стареца:
– Това е за вас – опечете си баница за празника. Тиквеник по Граовски. Аз, аз...
– Довиждане, добра фейо! – сините очи на дядката се усмихнаха.
Той тракна токовете на жълтите си каубойски ботуши и бързо се отдалечи в тъмнината, пеейки неразбираемо, но весело.
– Довиждане, ...Том!
Замаяната София измина като насън двадесетте метра до входната врата и докато чакаше асансьор, извади телефона си:
– Слънц, няма да повярваш!!! А аз, тиквата му с тиква...