Синята Пеперуда
Крал

Беше бурна нощ – досущ като онази, в която духът му долетя на тоя свят. Много време мина оттогава. Годините се търкаляха като сухите вълма на гръмотръна по голите хълмове наесен, а той още беше тук. Само Мрачният знаеше докога.
Дългите мигове на странното му битие си приличаха. Откакто пропълзя в утробата на хладната могила и облече с неживата си сянка костите на загиналия рицар, за него нямаше покой. Защото редом с древния воин спеше прекрасно създание. Белоснежно цвете, изтръгнато насила в утрото на пролетен ден, за да огрее с дивната си красота подземните палати. А той, безименният, не знаеше как стана тъй, че силата на любовта, обвързала отдавна тези двама, надви магьосническото могъщество, което бе донесъл от отвъдното. Копнеж, неизразим копнеж за топлота и за живот изгаряше нетленната му същност. Да можеше да види сиянието на отворените й очи, да проговорят мраморните устни, да поруменеят ледените длани, и тогава, чак до свършека на дните, всичкото време на света щеше да е тяхно...
На колене пред каменното ложе, той дни наред мълвеше заклинания. Гласът му – ту като предсмъртен стон, ту висок агонизиращ писък, кънтеше между сивите стени, провираше се през пролуките на зидарията и се размесваше с гласа на вятъра, със стона на треви и камъни по темето на голата могила.
Той кичеше ръцете й със злато, косите – с диадеми и корони, и струпваше в нозете й съкровища от вечните домове на кралете. Уви. Студената ласка на безценните камъни не можеше да вдъхне живот.
Ръката му в черна ръкавица докосна лявото й рамо. Там, близо до ужасната рана, през която животът бе напуснал младото й тяло, искряха сини камъчета, инкрустирани върху нежните крилца на пеперуда – брошка. Ледените му пръсти помилваха крехкия накит, и пред съзнанието му отново се разкри познатата картина. Изживявана винаги, колчем се допреше до вълшебната брошка...
Така узна името й – Лун Гвилвилет.
Пред бледия му взор отново зеленееше трева. Високи дървета приветстваха с напъпили клони пролетта край Зеления Замък. Цветя обвиваха в пъстър килим крайпътните камъни и поклащаха алени и златни главички под ласката на топъл, ароматен ветрец. А по младите изумрудени стръкчета тичаше Лун Гвилвилет и жизнерадостният й смях звънтеше като славеева песен сред каменните кули.
-Рохдил! – гласът на Гвилвилет пресрещна рицаря, препуснал по прашния друм. Свитата му укроти конете и изчака младата си господарка.
-Яздиш Седрин! Не казвай, че ще има нова битка... – уплашено продължи Гвилвилет. –Стига кръв! Нима не й се насити Ангмар?!
-Хората на Карн Дум са потеглили насам. Малцина останахме тези, които да им се опълчат. Из крепостите е вдигната тревога – не знаем още къде ще ударят... Не се страхувай – доблестта на нашите мъже ще защити земята ни от черните им мечове. – отвърна Рохдил.
Силното обедно слънце позлатяваше изпъкналите части на червената му броня; щитът му сипеше алени искри по младата трева; изобразената на щита Звезда на Северното кралство сияеше по-ярко от всичките звезди от небосвода. Подире им яздеха безстрашни воини – сурови синове на северната пустош, понесли блясъка в очите на своите задморски прадеди.
По-късно Гвилвилет и Рохдил изпратиха заедно залеза, запалил пожар по западните прозорци на Замъка.
-Тревожа се за тази нощ – продума тя. Усещам сянка на заплаха, насочена насам.
-Вземи това. – той сложи на дланта й дребен накит. –Наследствено съкровище на моя род. Казват, че предците ми са го донесли от Задмория...
-Цветчета лен? – учудено погледна тя пеперудата, обсипана със ситни сини цветенца.
-Незабравки са. Пеперудата е носена от майка ми, а преди нея – от жените в моя род. Говори се, че древният ковач е вплел в творението си и тайната на вечната любов...
Нощта напредна – ветровита и безлунна. А малко преди утринния час диви викове и звук на рог процепиха настръхналата тишина. От потъналите в лепкава мъгла оврази излетяха черни сенки, препуснали към яките стени. Горящите стрели от стоманените им арбалети прехвърлиха отвъд стените. Пушливи пламъци облизаха високите дървета и ги превърнаха във факли.
Защитниците тичешком възседнаха конете. Запяха бойни рогове. Отвориха се тежките ковани порти и дългите ножове от Задмория разпиляха сребърни искри в нощта.
-Агларист за Арнор! – извика Рохдил и червеният му меч като мълния процепи мрака.
Но вражеската армия се водеше от краля – чародей на Ангмар, комуто бяха чужди воинска чест и доблест. Единственото му желание бе власт над хората – а то не знаеше цена.
И в мрака се разнесе вик на ужас. Защитниците се натъкнаха на пръснати из равнината клони и дъски, обсипани със заострени черни гвоздеи. Обезумелите коне, настъпили оръжието на врага, цвилеха диво и падаха върху назъбените шипове, повличайки ездача си. Тогава от тревата се изправиха прикрити вражески стрелци и тетивите им забръмчаха като ято смъртоносни насекоми. А от нощта зад тях изплува тъмна фигура, и черното й копие, запратено със сила, напоено със заклинание за смърт, се впи в гърдите на Рохдил.
Тогава върхлетяха подкрепления, долетели от околните крепости на бързоноги коне. И черното воинство отстъпи – до следващата нощ.
Вдигнаха падналите бойци и в скръбна колона ги понесоха в Замъка. А най-отпред, върху съединени щитове, мътно светеха окървавени червените доспехи на Рохдил.
Сянка покри очите на Лун Гвилвилет. Нямаше повече живот за нея – обречена да напусне в самота обезлюдената крепост, с единствен спомен – зелената могила на Рохдил...
Ръката й докосна сините камъчета на пеперудата – брошка. Студ полази по страните й. Десницата й стисна древния кинжал със змиевидни шарки по светлото задморско острие, и с точен удар го заби във вдлъбнатината над лявата си ключица...
Останките от народа й издигнаха зелена могила, в която положиха Лун Гвилвилет и Рохдил. А после в нея пропълзя и Той... могилната Твар, приел образа и бремето Рохдилово... Бремето на вечната любов.
Тънки гласове прекъснаха поредното среднощно бдение на Тварта. Ледена ярост и злоба към живата им кръв смразиха дъха му. Нещо идеше към подземния му дом и крещеше, обладано от страх:
-Къде сте? Къде сте?
-Тук – отвърна с леден глас тварта изпод земята. –И те чакам.