Крилатата
Крал

“О, Еру! Никой ли не е пял за справедливост в Еа?” – ядно мислеше застаналата в подножието на Езелохар, хвърляйки свирепи погледи към сияйното нещо пред себе си. – “Ловец ли? Да – да! Надут пуяк е той, а не ловец. Виждала съм го как се прехласва по отражението си в езерото, а сетне спи под Телперион. Фукльо!”
В същия миг обектът на мисловните нападки направи няколко крачки назад, за да се полюбува от друг ъгъл на изящната сребърна ладия, излъчваща силно сияние, което огряваше зелените стръкчета на равно подстриганата морава. Ливадата свършваше на стръмния бряг на – уви! вече празното – езеро, и стройната сребърна фигура, след неуспешен опит да запази равновесие, изчезна от полезрението на наблюдателката. Дълъг сребърен лък и няколко стрели с позлатени върхове останаха да правят компания на ладията.
“Аман от любимци! Т.е., любимците в Аман винаги са обирали парсата. Тъй де, и на последният Телер му е ясно защо Манве изпрати любимеца на Ороме да обикаля над Арда. Не оценяват по достойнство тези, които дойдохме по-късно, и туйто.”
Над разпилените стрели закръжи пулсиращ оранжев пламък, спусна се плавно надолу и се превърна в девойка. Тя кокетно сплете две от стрелите, напомнящи стилизирани змийски тела, във формата на гривна, остана доволна от творението си и чак тогава забеляза, че я наблюдават.
-Валарауко Ариен... – сведе почтително глава онази в сянката, като старателно избягваше погледа на жълтите, с огнена зеница, очи. – Разбрах, че ладията ти още не е готова. Говори се, че Тилион ще отплава преде тебе.
Огненооката пое дъх и изфуча:
-Последни почести за Най-Красивия Маяр! Добре знаеш, че бих предпочела ти да пазиш Сребърното цвете, Крилата. Но някой те е натопил за връзката ти с оня. Не избра тогава най-удачния начин да учиш металознание и ковашки занаят, да знаеш.
-Нима съм дала повод някому да се усъмни в лоялността ми? Варда ме гледа с презрение и бърчи нос от саждите по ръцете ми, но облече ризницата, която изковах за нея. Самият Ауле призна, че не е очаквал да овладея чак дотам тънкостите на занаята. Ороме... не ми се говори за него. Вместо мен избраха оня заплес Тилион. Аз съм по-добра от него, Ариен.
-Така е. Но всеки знае, че ти би тръгнала заради възможността да воюваш за Цветето, Тур. А Тилион заминава заради обичта си към него.

Нападнаха Исил изведнъж – цял сонм чудовищни привидения, изникнали сякаш от Нищото, и тя изпита същия леден ужас като при смъртта на Двете Дървета. Не искаше да среща повече изчадията на Моргот. Но, както винаги, никой не се съобразяваше с желанията й. Предпазливо извади меча си и задебна най-близката гад. Крилете, които сама бе изковала, тихо я понесоха към него, и тъмното острие потъна сред огромните плещи на демона. Почти ослепяла и задушена от мрака, който разстилаха около себе си тварите, тя продължи да размахва меча.
“Докато съм жива, Черният няма да докопа Цветето ми! Ако ще и сам да дойде за него” – помисли тя и отсече нечия глава. Наоколо звънтяха изстреляни напосоки сребърни стрели. Една от тях се заби в хълбока й, друга – в прасеца.
“Почакай, мухльо, и до теб ще стигна! Ако не пътувах гратис тук, отдавна да са ти изпапкали Исил!”
Нови две стрели щръкнаха от лявото й крило, като я лишиха от възможност да го сгъва. Кръжейки надолу, тя успя да посече последния от нападателите, след което рухна върху ладията на Исил – право пред Тилион, който се озърташе, търсейки цел за стрелата си.
Без да се колебае, той прикова дланта й към палубата. Взе меча й, събра разпръснатите части от тела, по които не се виждаше нито една стрела, изхвърли ги на пътя на Анар и зачака някой от Орлите, комуто да докладва.

“Обич... обич... обич... пфу!” – звънтеше мисълта й в такт с ударите на чука. Сухите й жилести ръце сръчно обработваха металната пластинка, докато заприлича на лист – тънък, изящен, почти прозрачен и гладък като коприна. Закрепи го на мястото му; сетне подхвана следващия.
“Бързо... бързо... хайде! Преди пратеникът на Валарите да е дошъл! Съд ли?! О, Еру, къде си?! Не мога да се защитя сама – не и след битката със сенчестите демони. След измислиците, дето им разказа Тилион. Не мога. Изтощена съм.”
Щяха да я изпратят я при Мандос, я при Ниена, ако не и нещо по-лошо. Във всички случаи – далече от Цветето. По възможност – завинаги. Някогашната й близост със Саурон я беше белязала и обитателите на Аман страняха от нея. Подозираха я. А Тилион направо я обвини, че е на Морготова страна.
Една сълза се опита да потече по лицето й, но жегата от огнището я пресуши преди още да е преляла през клепача. Турингветил преглътна. Започна да монтира острите сивосинкави шипове по краищата на всеки “пръст” на новите си криле. Бе вложила цялото си умение, дарбата си да претворява металите и обичта си към Цветето, за да изкове крилатата дреха.
Облече я. Прилепна по тялото й – досущ като втора кожа. Беше топла, почти пареше, но тя не обърна внимание на това. Представи си как хилядите полупрозрачни бляскави листенца ще отразят лъчите на любимото й Цвете, и се усмихна измъчено. Разпери прилеповите криле и ги размаха. Съзря бледото си лице в съдината с отвара, в която закаляваше частиците стомана. В главата й нахлу гласът на Саурон:
“И запомни, момичето ми, кръв. Ако искаш магията на това, което си направила, да се слее с теб, а не да къса част от силата ти, за да заживее отделно, ако искаш то да не бъде подвластно на времето и разрухата, преди да е изстинало творението ти, натопи го в кръв. Ще ти издам една тайна – Нетленният огън, който всички ние копнеем да открием, за да вдъхнем живот на творенията си, е в кръвта!”
Тогава тя бе избягала от него отвратена, и не пристъпи в ковачницата дотогава, докато той не напусна Аман, за да служи на Моргот. Много време й трябваше, за да преодолее обхваналото я омерзение към клещите и чука. Сетне забрави и се отдаде на увлечението си да твори от металите красота. До момента, в който заедно с останалите майстори на Ауле изковаха ладията на Исил.
Съчетанието на красотата им – на ладията и на Последния цвят – се оказа пагубно за нея. Не си представяше друго съвършенство, което тъй да завладее и взора, и ума й, предизвикващо желание да му се наслаждава непрестанно.
Кръв. Турингветил стисна юмруци и затвори очи в опит да подтисне обхваналото я замайване. Нямаше избор – те сами я бяха подтикнали да избяга от Аман. Което означаваше едно – при Саурон. Но – никаква кръв. Тя с радост би се разделила с цялата си сила, със способността си да твори, с магичните си дарби. Какво от това, че дрехата й ще си остане просто дреха?! Та нали ще може да лети отново с нея под лъчите на Исил? Ще кове подкови, ако трябва – гвоздеи, за Саурон, но всяка вечер ще посреща лунния изгрев...
Двамина Нолдори влязоха в подземната ковачница, дрънчейки с доспехите си. При вида й мечовете им изхвръкнаха от ножниците, сипейки искри. “Егати почестите!” – мерна се в ума й. Тя отстъпи към огнището и вдигна длан:
-Не съм готова. Оставете ме да се сбогувам с това място, и предайте на Валарите, че ще застана сред Пръстена на съдбата, макар да съм невинна.
Единият допря върха на меча си до бузата й:
-Тръгвай, слугиньо на злото! Нито с молба, нито с магия ще избегнеш наказанието на Властелините. Делата ти те отвърнаха от рода им и сега Пустотата те чака!
Жарта от огнището загря нетърпимо стоманата по гърба на Турингветил и тя отстъпи встрани. Изненаданият от движението елф натисна меча и нарани окото й. Турингветил извика и вдигна ръце към лицето си. Другият тутакси се втурна с меча си към нея.
Тя инстинктивно разпери криле и острият ръб на едното преряза гърлото на първия елф. Кръвта му я оплиска, влезе в ноздрите, в устата й. Вторият елф възпря устрема си и изхвръкна за помощ.
“Кръв!” – крещеше съзнанието й, а тя се бореше с болката от раната и с вълните на обливащата я погнуса. Коленичи и опита да помогне на ранения, но видя изстиващите му зеници.
“Бързай!” – настояваше гласът в главата й. –Това вече ще ги разяри. А те са страшни в гнева си. Побързай!”
Подтисна болката. Преглътна. Отряза с кинжала на убития елф дългата си до земята коса и с кървава длан посегна към шлема, изкован като маска. После размаха криле и под светлината на Луната полетя към Средната земя.