Ресторант "Средната земя"
Mellindor

Един ден през късното лято бях решила да отида някъде, за да хапна навън. Отдавна не го бях правила, та почти бях забравила кои заведения в града ставаха за посещение, и поисках съвет от един приятел. Той знаеше отлично колко си падам по "Властелинът на пръстените" и ми препоръча нещо, което му направило впечатление във вестника преди известно време - ресторант, наречен "Средната земя". Прозвуча ми много привлекателно и се приготвих да отида там.
Когато казах на таксиметровия шофьор къде искам да стигна, той ме погледна с искрено учудване.
- Не Ви е работа да ходите там, госпожице! - рече той. - Последният клиент, който закарах до онова място, не се завърна!
Изсмях се на шегата и му наредих да потегля. Той вдигна рамене и ме закара пред ресторанта, а след това отпраши с мръсна газ възможно най-далеч от мястото.
Кварталът беше един от най-западналите в града. Уличките бяха тесни и мръсни, осветление нямаше - приличаше на декор на филм за Средновековието. Ако не бе интересното име на ресторанта, никога нямаше да стъпя там.
Самото заведение също се връзваше с вида на улицата. На входа му светеха два бледи фенера, над дървената врата със скърцане се люшкаше стара табелка с надпис The Middle Earth, а от вътре долитаха песни и наздравици.
Поех си дъх и влязох в ресторанта. Въпеки странния му външен вид, останах твърде изумена от обстановката вътре. Нямаше лампи, нито фенери. Светлината идваше от три кристала на полилея, които блестяха като от самосебе си. Масата беше само една, на нея бяха наредени всякакви блюда и питиета; прибори нямаше, но едва ли на посетителите им трябваха такива - те до един бяха орки! Никога дотогава не бях виждала такива същества - освен може би във филмите - но дори и там маските и ефектите не можеха да се мерят с това, което се изпречи пред очите ми в ресторанта. Странните дребни на ръст орки бяха насядали безредно по масата, като непрекъснато се блъскаха, деряха и хапеха за по-добро място или по-голям залък. Главите им бяха плешиви и уродливи, с малки алчни очички и големи криви зъби. Имаха вид като че не се бяха къпали с години, а и мирисът им го потвърждаваше.
Застанала на вратата, гледайки всичкото това чудо и дивейки се на клиентите в ресторанта, аз постепенно реших, че орките бяха повече интересни, отколкото страшни за човек като мен, любопитен и непрестанно търсещ необикновеното. Затова прекрачих прага и затърсих с поглед съдържателя. Той обаче ме видя първи и се насочи към мен с походка на истински келнер-човек, макар че и той беше орк.
- Добър вечер - поздрави ме той любезно, като държеше в ръцете си малък тефтер. - Добре дошли в ресторант "Средната земя". Какво ще обичате?
- Ъъъ… маса за един - едва промълвих.
Оркът ме поведе през тълпата от клиенти на ресторанта към едно неголямо помещение, наподобяващо сепаре с три маси. Всъщност, те не приличаха токова на маси, колкото на уреди за мъчение - от онези, на които разпъвали хората в Средновековието. Дори от ръба още висяха дебели ръждясали вериги, заключени с големи катинари. Седнах на една от "масите" и зачаках да ме обслужат. Постепенно се заоглеждах за другите хора в сепарето.
Отдясно, настанена на обърнат с дъното нагоре котел (явно в заведението не достигаха маси), седеше висока жена с червени очи и видимо удължени кучешки зъби. Потръпнах при вида им, но тя ме забеляза и ми кимна дружелюбно. Отвърнах на жеста с крива усмивка - не съм сигурна, че успях да прикрия шашнатото си изражение.
Отляво стоеше старец със сива брада и мръсни дрехи, чиито цвят не успях със сигурност да определя. Той пиеше някаква мътна субстанция от дълбока халба и пушеше дълга дървена лула с изписани по нея неразбираеми руни. Когато видя, че го гледам, той приближи стола си до мен и ме зазяпа изпитателно и мълчаливо.
- Добър вечер - не изтърпях погледа му и го поздравих.
- Какво искаш да ми кажеш с това "Добър вечер"? - подозрително попита онзи. - Пожелаваш ми добър вечер или намекваш, че и да искам, и да не искам, вечерта ще е добра; или пък, че в такава вечер човек трябва да бъде добър?
- Всичките тези неща заедно - усмихнах се. - Гандалф, предполагам?
- Точно в целта. А ти си?
Представих се и му подадох ръка.
- Да те питам, защо ресторантът изглежда така?
- Как да ти кажа - поде старецът и се настани на масата ми, - преди време той принадлежеше на фирмата "Еру и синове", но Еру се оттегли от бизнеса, а синовете му, Мелкор и Манве, заведоха дело за наследството. Сама можеш да се досетиш кой от двамата спечели…
Досещах се, разбира се! По подобен начин само Мрачният властелин можеше да се обзаведе. Преди да успея да попитам нещо друго Гандалф, се появи келнерът в черен фрак и бяла риза, молив зад ухото и бележник в ръцете.
- Избрахте ли си нещо? - попита ме той с очакване.
- Да си избера? - учудих се. - Та Вие още не сте ми поднесли менюто!
- О, извинете - притеснено измънка оркът. - Как да Ви кажа… взеха го от Минас Тирит. Нали събират разни документи оттук-оттам - бъдните поколения може и да се поинтересуват какво са вечеряли едно време в ресторант "Средната земя"… Ако мога да Ви помогна с нещо, ще го направя. Знам менюто почти наизуст.
- Добре тогава - склоних аз. - Какви предястия сервирате?
- Какви предястия имате предвид? - попита келнерът.
Гандалф леко се наведе към мен и прошепна:
- Не се заблуждавай! Очакваш някакъв ред от орк? Те не знаят какво значи "предястие". Прави като мен - поръчай си бира и тютюн. От тях винаги има, нали джуджетата често се навъртат наоколо, а и хобитите не отминават…
- Само че аз не обичам бира и тютюн. Кажете ми, значи, какво имате - обърнах се към орка.
- Ами, сервираме съвсем пресни пилешки крилца, предоставени специално от Краля на орлите.
- Как? Нима той е позволил това? - изненадах се.
- Не, просто нашите доставчици често обикалят в подножието на Таникветил и намират изоставените останки от отдавна умрели птици. Предполагаме, че са орли…
- Ще пропусна пилешкото - казах с погнуса.
- Както желаете - вдигна рамене оркът. - Но имайте предвид, че вкусът на гнило се усеща прекрасно, пропускате неповторимо ястие.
- Не се и съмнявам… Какво друго имате?
- Панирано око в сос от лава.
- Това пък какво е? - учудих се.
- Това, което чувате - отвърна келнерът. - Лавата се добива още топла от Съдбовната планина. Окото остана от един клиент, който не си плати сметката. Знайте, че тук приемаме само пари, не някакви всевластни пръстени и глупави дрънкулки!
- Благодаря за информацията - измърморих. - Друго предлагате ли?
- Драконови яйца на слаб огън. Дракончетата почти мърдат в стомаха Ви! - гордо съобщи келнерът.
- Друго?
- Ам-гъл с наденички.
- Хобит ала балрог.
- Печен елф с гарнитура от ентски листа.
- О! - обади се жената отдясно. - Това не съм го опитвала! Моля, една порция.
- На драконски или на балрожки огън? - услужливо попита оркът.
- Кое е по-хрупкаво? - попита кокетно онази.
- Първото. Ще дойде веднага - каза келнерът и изприпка да изпълни поръчката.
- Със заливка от прясна полуелфска кръв, моля! - подвикна след него жената.
Отпуснах се на стола си с изкривено изражение. Не бях очаквала това от заведение с име "Средната земя"! Винаги си бях представяла елфи, лембас и изящни мебели. Залата на огъня или нещо такова, а то какво се оказа? Втори Ангбанд!
- Всички така мислят, когато дойдат за първи път - вдигна рамене Гандалф. - Аз вече му свикнах… Бирата е хубава, а и сума ти народ минава оттук. Много познати можеш да срещнеш. Ето, например, вчера видях самият Елронд да пие подсладен чудодей с парченца лед ей там, на другия край на голямата маса. "Елфе, приятелю - казвам, - добра среща! Как я караш?". "Мъка ми е на сърцето - оплаква се той. - Щерката остана в Средната земя, а аз се щурам из Валинора…" Наложи се да го успокоявам, но нали съм приятел… А и той ме почерпи една бира.
Докато слушах историите на Гандалф, наоколо неочаквано притъмня. На вратата се показа висок мъж в черни одежди. Нито лицето, нито ръцете му се виждаха под наметалото и качулката, никой сякаш не го забелязваше, но той очевидно знаеше какво търси. Насочи се право към масата, на която седях заедно с Гандалф и положи ръка на рамото на вълшебника.
- Ссссссссссметката Ви - изсъска онзи така, че ме побиха тръпки. - Шшшшшште я платите ли?
Старецът видимо пребледня и забърника из джобовете си, изваждайки всичкото им съдържание. Скоро масата се запълни с фойерверки, пушилист, камара книги, няколко свитъка, две-три сметки за неправилно паркиране и купчина непотребни матоми. Нямаше пари.
- Ссссссса пореден път! - изхриптя черният тип. - Какво да всссссемем сссссссссега вмессто сссаплашшштане?
- Ъъъъъъ - объркано заломоти Гандалф. - Аз ще си платя… утре… ще имам пари. Хванах се на работа при едни хобити - правя им фойерверки… И после ще отида в Ломидол - там имам малко нещо скътано…
- Бесссссс повече вересссссия! - остана непреклонен черният. - Тоссссссси път осссссставашшш бесссссс кон!
- Не… Ама аз ще си платя! - замрънка Гандалф.
Но назгулът не го слушаше. Хвана го за яката и го замъкна извън ресторанта, където беше паркиран Сенкогрив. Скоро той щеше да стане собственост на заведението.
- Ще желаете ли нещо, все пак? - оркът-келнер се беше появил отново, а жената вдясно лакомо поглъщаше порцията си.
- Не, благодаря - отвърнах. - Мисля да си ходя…
- Ваша воля - леко се намръщи оркът. - Не знаете какво изпускате.
- Да, прав сте - усмихнах се накриво. - Но ще го пропусна, така или иначе. Ето, за притеснението.
Подадох му една банкнота и се изправих. Оркът се усмихна и ме изпрати с поклон. Прекрачих прага.
- И още нещо - подвикна онзи от вратата.
- Да?
- Време е да се събудите!