Последната битка
Mellindor

Бе тъмна вечер. Последните оцелели хора се бяха укрепили в гробницата на рода Улф. Надеждата за човешкия род крееше в тези храбри мъже и жени, които отказваха да предадат живота си без съпротива. Убежището, което бяха завзели предишната нощ, сега бе самотен остров сред морето от страдания и смърт. Колко странни нишки тъчеше Съдбата - гробницата бе станала обител на живи хора. "Не за дълго" - смееше се някой в тъмнината. Мракът прииждаше и никой не можеше да го спре. Той бе избил рода Улф, само младият Елмар остана като бледен спомен за величието на дедите си.
Елмар… Той не бе водач. Комарът и жените бяха помътили разсъдъка му навремето, той напусна бащиния дом и не бе пожелал да се завърне досега. Беше позор за рода си. Но сега искаха от него да бъде смел, казваха, че не бива да разочарова хората. Те му вярваха… Поне повечето. Младите го гледаха с гордост - той бе техният герой. Как да им обясни, че се страхуваше? Как да им каже, че сърцето му се свиваше при мисълта за предстоящата битка, че да се срещне с Мрака очи в очи бе най-големият му кошмар?
Елмар не беше воин. В него нямаше и следа от бащината доблест и храброст, той дори не можеше да се сравнява с него. Бе избрал пътя си толкова отдавна… Различен от войнския път, път без подвизи и битки. Някои казваха, че бе поел по кривите пътеки в живота, които са твърде лесни и недостойни за наследник на рода Улф.
Елмар беше неспокоен. Час по час обхождаше постовете около гробницата и гледаше в далечината. Странни мисли го бяха налегнали. Дали не бе сгрешил в живота си все пак? Не, не съжаляваше за нищо. Само за смъртта на баща си. Спомни си предишната нощ. Врагът го завари насред пътя и изби всичките му спътници. Само той успя да се спаси. Конят, подарен му толкова отдавна, че вече не помнеше от кого, смело препусна далеч от редиците на Мрака. Бе го отвел в крепостта на баща му - славния Итън Улф. Всичко там беше разрушено, хората избити, а баща му - набучен на кол пред вратите. Елмар никога нямаше да забрави онази гледка. Итън Улф се взираше в него с невиждащи очи, страшни и обвиняващи. "Ако ти беше тук, ако се бе сражавал до мен, това нямаше да се случи" - крещяха те. Младежът потръпваше при мисълта за онзи поглед. Той едва усети как две ръце го бяха подхванали тогава, в мига, когато се свлече от седлото, а после видя лицата на младите. Те бяха почти деца, но го боготворяха, гледаха го с такава надеждаи опование, че Елмар усещаше само мъка, когато се сетеше колко разчитат те на него и как той нямаше да оправдае доверието им.
Дали още помнеше как се върти меч?
Не, не помнеше. Но кой щеше да види позора му? Та нали човешкият род щеше да загине със залеза? Мракът приближаваше, врагът - с него; хората бяха малко и имаха страхливец за водач. Нямаше смисъл да се съпротивляват. Нямаше смисъл да се борят. Защо да удължават агонията?
Елмар слезе в гробницата. По пътя заповяда на стражите да се оттеглят - не искаше никой да види падението му. Беше решил да сложи край на живота си, за да не се остави на Мрака да го погълне. Елмар не искаше да научи какво ще стане след битката, нямаше намерение да види избитите си другари и младите им лица, облени в кръв. Мрак имаше и навън, и в душата му.
Когато стигна до гроба на баща си, Елмар завари там стар орк. В първия момент не го позна и извади меча си. Мислеше, че ще убие едно от изчадията, нападащи хората и че поне с това ще остане в историята на рода си. После оркът извика радостно и младежът отпусна оръжието. Та това бе слугата на баща му! Елмар си спомни за дружбата им отпреди да напусне дома. Младежът не бе забравил цирка на площада преди години. Накрая пред тълпата излезе дресьор и започна да удря стария орк с камшик, за да го накара да изпълнява сложни трикове. Момчето бе извърнало лице и Итън Улф беше видял това. Ден след това оркът вече бе слуга на семейството и оттогава му служеше вярно.
Елмар поздрави приятеля си и с натежало сърце го отпрати. После седна до гроба на баща си и се загледа в мрака, който обгръщаше помещението. Дали и тъмата навън щеше да изглежда така? Извади меча си и поглади острието. Толкова отдавна не бе усещал допира на студената стомана… Тя му навя спомени за отминали дни - от обучението в младостта му, което бе напуснал така прибързано. Завъртя меча, направи няколко неумели стъпки и лицето му помръкна. Нямаше го предишното умение, но той и не очакваше друго. Усмихна се мрачно и обърна острието на меча към гърдите си. Това беше моментът на неговата смърт и Елмар почувства някакво опиянение. Сам бе избрал да умре, щеше и сам да се убие - за това също се искаше смелост. Без да мисли, той замахна…
Спря го внезапен вик. От сянката пред него изникна силует на мъж, загърнат в черна мантия, от която не се виждаха нито ръцете, нито лицето му. Елмар се стъписа за миг, но после странникът се втурна към него с изваден меч. Младежът отскочи и замахна пъргаво, сам се учуди на ловкостта си. Не бе предполагал, че може да реагира толкова бързо - смяташе, че не умее вече да се бие. Беше сгрешил. Непознатият трябваше да падне след удара му, толкова точен бе той; ала силуетът сякаш бе минал през смъртоносното острие. И сега се беше промъкнал зад гърба му. Младежът се обърна и застина. Пред очите му се разкри странна гледка. Бащиният му слуга, оркът, беше паднал на колене пред силуета и молеше за милост. На мястото, където допреди миг седеше Елмар, бе забито дълго копие, намазано с отрова.
"Пощади ме!" - викаше оркът. - "Те така ми наредиха, аз не исках…"
"Не, изменнико!" - прокънтя гласът на непознатия под ниския свод. - "Ти искаше да погубиш младия си господар, точно както стори с баща му! Не ще има милост за твоята тъмна душа!"
"Пощади ме…" - повтори оркът жално, но след миг лицето му се измени и той доби зловещ вид. - "Или пък ме убий. Все тая! Да, посякох стареца, и сина му щях да убия! Ако не аз, то той сам щеше да го стори! Не го ли видя, той е жалък! Исках да го пронижа с отрова, за да може Мракът да отнеме душата му! Но Той и без моя помощ ще го стори. И аз не ще умра напразно!"
След тези думи злодеят се изсмя, а непознатият гневно замахна и го съсече. Елмар едва успя да се опомни, а спасителят му вече си тръгваше.
"Стойте!" - извика младежът. - "Нима е истина, което стана пред очите ми? Нима верният слуга на баща ми се опита да ме убие?"
"Да, млади Елмар" - рече онзи. - "Никой не може да избяга от корените си. Оркът бе зло същество и дори добрините ви не успяха да го поправят. Той беше в съюз с Мрака още от самото начало, но, уви, разбрах го твърде късно… "
"Спрете! Не си тръгвайте!" - настоя Елмар. - "Трябва да ви се отплатя, задето ми спасихте живота."
Силуетът сякаш се усмихна под качулката.
"Наистина ли си ми благодарен, Елмар? Не искаше ли сам да прободеш сърцето си, защо сега благодариш на избавителя си?"
Младежът не каза нищо. Вече не знаеше какво да мисли за онова, към което го бе тласнало отчаянието.
"Как да ви се отплатя за това, което сторихте за мен?" - попита тихо той и сведе глава.
"Бъди воин! Това е достатъчно" - рече непознатият. - "Не се предавай пред Злото! Поведи хората към смърт или спасение, бий се до последна капка кръв, ала нивга не забравяй от кой род идваш! Ти също никога не ще избягаш от корените си!"
"Така да бъде" - обеща Елмар. - "Ала поне ми кажете кой сте! Открийте лицето си и нека разбера на кого дължа избавлението си!"
Силуетът свали качулката си. Наследникът на рода Улф извика и с учудване се взря в човека пред себе си. Гледаше го лицето на баща му - такова, каквото беше, преди да загине. Духът на Итън Улф се усмихна и се стопи във въздуха.
Тогава Елмар разбра какво се бе случило. Бащата беше видял падението на сина си и се бе намесил в името на всичко добро. Защото недостойна смърт си беше избрал Елмар, както и да се бе залъгвал преди. Младежът погледна все още изваденото си оръжие и се усмихна. Това острие не бе предназначено да изпие неговата кръв. То бе славно като господаря си, защото беше принадлежало на Итън Улф; и много битки бе видяло в миналото. Сега Наследникът щеше да го размаха и то отново щеше да усети вражата кръв. Елмар напусна гробницата и застана пред хората си. Всеки, който го видеше, неволно си спомняше славните дни на битки и победи в миналото; защото Елмар блестеше като отдавна забравен спомен за величието на човешкия род и всички негови герои и пълководци. Ето че цялата доблест и сила на отминалите векове се бе сбрала в онзи млад човек, възвърнал вярата си в доброто и очакващ битката с наслада.
Прокънтя рог. Нощта настъпи, а с нея и последната битка на хората с Мрака.