Самознай Библиотека
библиотекар: Самознай
Ръкописи
Момчето, което вярваше
Mellindor

Имало някога едно малко момче. Почти нищо не го отличавало от останалите - и то като всички деца обичало да играе, да тича и да се смее, вярвало в приказките и не преставало да мечтае. Негова слабост били елфите - тези странни същества, безсмъртни и красиви, древни като света. Момчето прекарвало всичкото си време в четене на приказки, в мечти и в рисуване на елфи; всяка музика му напомняла за елфическите песни, всяка миризма - за елфически цветя, а във всеки човек то виждало елф, колкото и невероятно да звучи това. Любимите му герои сякаш крачели насред сивата, забързана тълпа, усмихвали се, намигали му и се радвали, че поне то може да ги види.
Не след дълго майката на това момче забелязала странното му поведение. Тя не одобрявала неговия стремеж към приказното, смятала го за твърде детски и глупав. Казала си, че синът й трябва да стане сериозен човек, че не бива да поощрява неговата абсурдна вяра в измислиците. Седнала веднъж и поговорила с него. Нарекла елфите с думи като "глупост", "мания" и "объркани детски фантазии". Обяснила на момчето, че приказни същества няма, че елфите не съществуват, че не може нещо съвсем нереално да се разхожда по улиците. Казала му, че всичко било измислица, с която омайвали невинните детски главички; настояла, че е вече голям и не бива да вярва в такива глупости. А момчето послушало майка си - та нали майките винаги са прави?! Престанало да се интересува от елфите, възприело идеята, че е "твърде пораснало за наивни измислици". Постепенно забравило мечтите си нейде из прашните, покрити с паяжини кътчета на душата си.
Минали години. Момчето станало мъж. Както всеки възрастен, той имал хиляди грижи и отговорности. Не му оставало време за нищо, с което да се развлича; но и защо му било това? Развлеченията само пречели на работата, а той трябвало да изпълнява задълженията си правилно, за да бъде такъв, какъвто мислел, че винаги е искал да бъде - един сериозен и задълбочен мъж, с когото майка му щяла да се гордее. Нямало значение колко мрази професията си, нямало значение колко уморен се чувства всяка вечер, всяка сутрин, всяка секунда от деня си. Защо да обръща внимание? Нещо му липсвало, но той така и не разбирал какво е то - дали пари, дали удобства или някаква вещ… Не се и сещал, че я нямало част от душата му!
Но животът не продължил толкова гладко, колкото си представял мъжът. В един ден всичко се променило. Нещата се изплъзнали от ръцете му, подреденият му свят се сгромолясал с трясък. Без видима причина той загубил и работата си, и парите, всичко, което имал, което го крепяло. Останал с празни ръце и празно сърце, не знаел какво да стори, с какво да се захване, за какво да живее. Изпаднал в отчаяние и заскитал накъдето му видят очите.
Един ден някакъв непознат човек се изпречил на пътя му. "Зная какво си преживял" - рекъл, - "Нека ти помогна". Мъжът се съгласил. С помощта на непознатия той най-после си стъпил на краката, намерил си подслон, отново започнал работа… Онзи човек му дал надеждата, необходима на всеки, за да живее; но не успял да му вдъхне радост от това, че е жив. Мъжът все така не намирал късчето, което липсвало в сърцето му. Така било до един ден, когато същият онзи непознат му подхвърлил на пръв поглед смахната идея, която обаче занимавала ума му твърде дълго, за да я подмине. "Защо не станеш писател?" - попитал онзи. - "Имаш талант, изразяваш се хубаво, въображението ти също не е лошо… Помисли си".
И така, мъжът решил да си опита късмета като писател. Седнал пред пишещата машина и дълго гледал белия лист. Не знаел за какво да пише. Дали за политика? Или пък за нещо романтично? Защо да не бъдело криминално? Или разказ на ужасите?
"А може би… приказно?"
През ума му изведнъж преминала тази мисъл и сякаш с меч разкъсала паяжините на забравеното му детство. Изведнъж той си спомнил всичко - и приказките, и елфите, и красотата на мечтите… Засиял погледът му и той сякаш се пробудил от дълъг, безпаметен сън. Съзнанието му се изпълнило с видения за прекрасни страни, сърцето му преливало от живот, лицето му греело като слънце в пролетен ден.
И той започнал да твори. Създал свой свят, неподвластен на времето и промените; свят, в който добро и зло се преплитали като цвете с бурен; свят колкото измислен, толкова и реален. Пред очите на онези, които четели книгите му, се разкривали невероятни гледки: кристални реки и мрачни езера, кротки поля до буйни гори, високи, сиви планини с тъмни подземия и заснежени върхове, велики морета - ту спокойни, ту развълнувани, миещи бреговете на приказни страни… Книгите му били изпълнени с големи битки - блестящи армии се сблъсквали сред грохота на войната и оставяли жертвите си по могилите; победители и победени скърбяли еднакво за другарите си, ала не можели да ги върнат. Имало и мирни дни, спокойни и весели; с празници и делници - героите му живеели в хармония, в свят добър и щастлив. Понякога насред тишината изниквало приключение и някой неминуемо се впускал в него с цялата си душа и устрем; озовавал се на пътя на магьосници, срещал таласъми и троли, зървал прекрасни вълшебства и зли магии; оживявали легенди, стари приказки и чудновати животни. В разказите на някогашното момче имало приятели и врагове, смърт и живот, тъга и веселие; безнадеждност, страх, надежда, вяра… Той описвал тъжни скитания и весели пътешествия, пълни с хиляди опасности, но толкова завладяващи, че човек с болка на сърцето се връщал в реалността, след като затворел книгите му.
Годините минавали бързо. Мъжът дори не усетил как се превърнал в старец - грохнал възрастен човек, който мислел само за елфи и вълшебства. Книгите му се продавали по целия свят, бил богат и прочут, но това не го радвало толкова, колкото че най-после бил намерил призванието си. Писането било за него извор на живот и най-голямо богатство, което парите не можели да заменят за нищо на света. Той пишел за всичко, което било останало от някогашното момче, душата му се радвала безмерно и в очите му тлеел един пламък, непонятен за обикновения човек.
Но ето че се случило неизбежното - писателят завършил и последната си книга. Изчерпали се спомените от детството, умрели с младостта му, а той бил твърде стар, за да ги възроди отново. Светлината в очите му изгаснала и старецът с горчивина си рекъл: "Къде са елфите сега? Нима ако ги имаше, те щяха да ме оставят да ги забравя след толкова години? Нима щяха да ме напуснат сега, когато вече не съм момчето, което вярвяше в тях? Не, майка ми беше права. Елфите не съществуват! Те са само плод на развинтеното ми въображение."
В мига, когато изрекъл тези думи, сякаш нещо в него се прекършило. И преди бил мислил така, и преди се бил ядосвал на своите елфи и се бил съмнявал, ала никога, никога не го бил казвал на глас. В същия момент писателят завинаги се отрекъл от детството си.
Малко време минало оттогава. Може би месец, а може би седмица. Старият човек не намерил покой в душата си. Там имало голяма празнина, оставена от елфите, от техните песни и прекрасни ликове, от всичко, което му дали и с което го вдъхновявали. Лежал старецът на смъртния си одър и размишлявал. Какво ли щяло да остане от него, когато си заминел? Купчина книги, непотребни и наивни, които щели да накарат хората да повярват в измислиците му, да виждат нереални образи из улиците, да се откъснат от сериозността, която им била нужна, за да успеят в живота. Защо бил направил всичко това? Защо бил решил да пише, да се занимава с глупостите, от които майка му се опитала да го откъсне толкова отдавна - и с право? Защо бил избрал "манията" пред разумното съществуване?
Един ден, когато се огледал, той забелязал, че край леглото му неусетно се било струпало странно множество. Старецът не можел да си спомни откъде познава хората около себе си, и все пак, сякаш ги бил виждал някога много, много отдавна. Те били красиви и мъдри, очите им сияели, а в косите им били вплетени слънчеви лъчи. "Илюзия!" - помислил си старият писател, но знаел, че не било така. Един от посетителите му подал ръка, мъжът я поел и му станало леко - сякаш камък паднал от плещите му.
Сияйните хора се усмихнали и го повели нанякъде. Пътят им лъкатушел през поля и гори, напред и все напред, без да се отклонява от вярната посока. Старецът не се изморявал, въпреки възрастта и състоянието си, вървял заедно с непознатите и не преставал да се удивлява от прелестта на света, в който се намирал. Листата шумолели, тревите се поклащали от невидимия вятър, птичките пеели с медни гласчета и подскачали от клон на клон… Писателят се усмихнал. Колко отдавна не бил виждал подобна картина!
Странните хора спрели в края на гората. Пред тях се извисявала бяла арка от живи растения, застинали във вечна прегръдка. Сякаш се страхували да не бъдат изтръгнати едно от друго, искрели и пръскали бялата си светлина по поляните отвъд, където в живота като че ли нямало болка. Кръгъл изящен камък стоял на върха на вплетените стебла и греел като слънце над всичко наоколо. Такава арка имало само в сънищата на стареца (въпреки че той отдавна вече не сънувал).
Отвред се разнесла омайна мелодия. Отначало звучала флейта - лека, игрива, пълна с живот. Сякаш малко дете подскачало по пътечката на мечтите, радвало се на живота и нямало никакви грижи на света.
Постепенно мелодията се променила. Чували се барабани и китари, темпото се ускорило, ритъмът станал монотонен. Напомнял за бърза, мътна река, преляла от коритото си, знаеща само едно нещо на този свят - че трябва да тече, каквото и да става.
После музиката затихнала. Тоновете били глухи, безрадостни, в тях нямало и капка щастие. Сякаш човек се влачел без цел, без душа и смисъл, загубил всяка надежда.
След това песента се освежила, добила невероятни краски и мелодии. Темпото било бързо, но свободно, раздвижено, разнообразно. Звучали всички познати на хората инструменти, въплътени в една хармония, невероятна, пленителна, вълшебна; като полет на фантазията извън границите на обикновения живот, далеч в безкрайността, сред всичко, което било обичано и можело да се обича.
Изведнъж музиката спряла като с магическа пръчка. Нито звук не се долавял в тишината. Сякаш цяла вечност изминала така, в безмълвие. Накрая прозвучала жална цигулка, тягостно свирела тя мелодия така тъжна, че можела да разплаче и камък.
Старият писател разбрал. Това била музиката на живота му. Едва тогава осъзнал колко много му липсвали елфите, колко безмислен и празен бил животът му без тях, без сънищата и мечтите. Заплакал горчиво. Цигулката заглъхнала и отново настанала тишина. Един от сияйните му придружители излязъл напред и положил ръка на рамото му, за да го утеши. Старецът познал онзи странен човек, който преди толкова години за пръв път му бил подсказал, че умее да пише. Колко благодарност изпитвал писателят към благодателя си! Но сега не можел да си обясни как го бил намерил той след толкова време.
"Видя ли, че не сме те забравили?" - казал отдавнашният му познайник с глас, който наподобявал шумоленето на листата в хладна есенна вечер.
"Но кои сте вие?" - объркано попитал писателят.
"Елфите, не ни ли позна?" - отвърнали прекрасните същества от детството му и се засмяли с ромона на планински поток.
"Но аз мислех… Аз… Отрекох се от вас!" - тъжно рекъл старецът.
"Няма значение - отговорил познатият му елф. - Ти толкова години вярваше в нас, напук на всичко! Решихме да те възнаградим. "
"Как?" - озадачил се човекът.
"Нима не помниш вълшебната страна от детството си?"
"Ще ме отведете там!" - невярващо възкликнал старият писател. Това била неговата най-съкровена мечта, най-силното му желание - и все пак се поколебал. - "Но аз трябва да се сбогувам с реалния свят! Имам толкова много неща да уреждам, а и багаж трябва да си приготвя… Аз…"
Елфите го погледнали с нежна насмешка. Тогава старецът осъзнал истината. Нямало смисъл да се върща в света на хората, толкова обикновен и жесток, без вяра и надежда, пълен с мъка и неверие. Подал той ръка на приятеля си-елф и той го повел през арката, към онази тъй жадувана страна отвъд хоризонта, все към залеза. Страната, в която писателят най-сетне намерил покой.
Арменелос